В завода ни даваха карти за почивка, разпределяше ги партийният секретар    

Какви ли не неща четем за годините на соца напоследък. От пълно отрицание до нереално идеализиране и хвалебствия. Работа имаше, живеехме по-спокойно, но мълчахме и се задоволявахме с малко. Днес се спекулира и с лошото, и с доброто на този живот.

Ходехме на почивки всяка година, но почти винаги на едно и също място. Всяко предприятие, институция, учреждение си имаха свои почивни бази и се водеше истинска битка за сдобиване с карта за почивка. Естествено, важна фигура в този процес са играели профпредседателите и партийните секретари. Силнотоковият завод в Илиянци, в който работеха родителите ми,имаше две почивни бази на море и планина, съответно в Бяла и на Витоша. Помня, че всички се познаваха, сигурно е било странно да работиш и да почиваш с едни и същи хора, но такива бяха реалностите. Родителите ми казваха, че дори и готвачите от заводския стол са командировани лятото и ги познават.

Докато базата на Витоша беше масивна, голяма сграда, станцията на Бяла беше гола поляна с ламаринени бунгала, които през обедно време се превръщаха в истински пещи. В тях не можеше да влезеш, камо ли да почиваш. Баните и тоалетните бяха общи. Естествено, имаше и ВИП стаи и бунгала за началниците, профсъюзните лидери и партийните секретари. Помня, че като малки не сме схващали това негласно разделение между родителите ни и третирахме децата на големците като равни, а и те по детски се включваха във всичките ни лудории. Затова понякога наказанията се разпределяха поравно и седяхме затворени и в обикновените бунгала, и във виповете. Хотели имаше малко и бяха предимно за чужденци и други възможности за почивка нямаше. Беше мизерно, но все пак го имаше. Днес много хора биха мечтали да прекарат две седмици на друго място, но им е финансово непосилно.

Веселин Христов, София