Цанко Лавренов отказвал да продава картините си в чужбина

Цанко Лавренов е истинско чудо на природата, което сякаш още с раждането си е знаело какво е съдбовното му предопределение, пише критиката за него.

Роден е в Пловдив на 24 ноември 1896 г. като петото дете в семейството на Иван и Силвина Лавренови. Кръщелното му име е Александър-Стефан. Като младеж учи във Френския католически колеж „Свети Августин“, но без всякакво колебание е наясно, че ще се посвети на изкуството.

Първите му опити като художник са карикатури в периодичния печат, които публикува с псевдонима Лоранъ.На 21 години завършва школата за запасни офицери в Княжево. След това работи заедно със сестрите си в семеен магазин в родния Пловдив. На 25 заминава за Виена, където посещава едно частно художествено училище, в което за пръв път се среща с теорията на европейския модернизъм. По онова време – 20-те години на миналия век, на мода излизат сецесионът и експресионизмът. Цанко Лавренов обаче има свой път в изкуството. Търси го със сърцето си и го намира. Посещава и Академията за приложни изкуства във Виена, но се налага да прекъсне учението си. Прибира се в България и се издържа с тютюнопроизводство.

Първата му работа е акварелна рисунка миниатюра и носи заглавието „Иконописец“. Сякаш че има нещо иносказателно в това начало, защото също като старите зографи Цанко Лавренов е истински максималист във всеки най-дребен детайл на рисунъка. Фиксиран е в Стария Пловдив, Рилския манастир, Света гора, Велико Търново.
През 1925 г. заминава с баба си и с братовчедка си за Италия. Тримата обикалят Рим, Венеция, Флоренция, Асизи, Падуа по случай „свещената година“ на католическия свят. Случва се така, че дори участва в аудиенция при папа Пий IX .

През 1928-а започва работа като художник-оформител в Държавната печатница в София, но не скъсва духовната си връзка с Пловдив. За Четвъртия конгрес на Археологическите дружества в България организира съвместно с други двама художници – Данаил Дечев и Нягул Станчев, изложбата „Художествени старини, запазени из пловдивските семейства“.

В период от една година – между 1935 и 1936-а, създава голям живописен цикъл за Света гора. Духовното му образование се оказва истински „пътеводител“ към най-съкровените духовни места. Пътешествието из Гърция ражда уникални картини от Света гора, Атон, Солун, Атина и др. През 1937 г. взема бронзов медал за сюжетите си от Света гора на Световното изложение в Париж, където представя и Стопанската карта на България.

През 1940-а, в разгара на Втората световна война, художникът е мобилизиран в Битоля и пътува до Скопие, Прилеп, Охрид и Велес. От този период е оставил уникални живописни платна – истински документи на времето от няколко манастира: „Манастирът Св. Пантелеймон при Велес“, „Манастирът Трескавец при Прилеп“, „Манастирът Св. Иван Канео“, „Манастирът Св. Наум“.

През 1942 г. участва в „Изложба на българските художници“, представена в Германия, Австрия и Унгария. Година по-късно грабва Първа награда от конкурса на Пловдивската община на тема „Куршум хан“.

През 1946 г. създава „Манастирът Зограф“ и завършва диптиха „Старият Пловдив“. После сърцето му сякаш „само отива“, както се изразил веднъж, в старопрестолния град Търново. Монументалната му картина „Търново, столица на Второто Българско царство“ (1947) e наистина удивителна творба.
Идва времето на един лош период за художника, когато четката му сякаш не иска да „зографисва“. Лавренов изживява някакъв душевен спад. Пише статии, но семейството не може да се издържа с хонорарите от тази дейност. Издържа се с парите от шивашкото ателие на съпругата му Йорданка. Тежи му, но някак не може да почне да рисува. А в него кипи от идеи. Освен изящен живописец твори и мелодии. Някои казват, че ако не е бил художник, е можело да бъде композитор.
Всъщност емблематична в това отношение е картината му „Малка нощна музика“ (1967), която той рисува щрих по щрих цели 3 десетилетия. Според познавачи тя е „най-преживяната“ му картина. Цанко Лавренов е един от малкото ни художници, които са имали такъв страстен интерес освен към изобразителното и към другите изкуства.

Малцина знаят, че той е сценограф на постановката „Нестинарка“ от Марин Големинов на сцената на Софийската опера. През 1976 г. това е истински фурор в културния живот на страната.

През 50-те години Цанков Лавренов е в апогея на силите си като творец. През 1958-а двамата с другия голям колос на изобразителното ни изкуство – Владимир Димитров-Майстора, участват в изложба в Лиеж, Белгия. Лавренов започва работа като уредник в Градския музей на Софийския градски народен съвет, от който през 1952 г. се разделят като самостоятелни институции СГХГ и Музеят за история на София.

През 1966 г. Цанко Лавренов и големият Дечко Узунов откриват съвместна изложба в Париж.

Този изключителен майстор на четката и патриот – Цанко Лавренов, отказвал да продава своите картини независимо от примамливите предложения от страна на световни музеи, галерии и частни колекционери. Обратното, той не само не продавал своите, но издирвал ценни платна от български художници, попаднали по една или друга причина вън от България – предимно по време на войната, и се опитвал да ги откупи.

През 1976 г. художникът организира своя юбилейна изложба. Умира на 18 октомври 1978 г. в София.