Тодор Живков и Чапай – знаковите лица от кинохрониките за 9 септември

Две са знаковите разпознаваеми лица от кинохрониките, запазили спомена за 9 септември 1944 г. Това са Човека от народа Тодор Живков, който се здрависва с партизаните от отряд „Чавдар“, и фабричният работник Александър Пипонков-Чапай, който вика „ура“ на Гара Белово.

 Eпичните кадри от възторженото посрещане на партизанския командир Чапай са едва минута и половина. Те са без звук и само по отворените уста на хората можем да си представяме колко възторжени са били виковете „ура“. А по пушека от пушките – колко силни гърмежите. На тези кадри Чапай сякаш се появява изневиделица и също така изведнъж изчезва.
Да, благодарение на кинохрониката има два епизода от 9 септември 1944 г., превърнати в символ на „всенародната антифашистка борба“ и „ден първи на социализма“: Тодор Живков се здрависва с партизаните от отряда „Чавдар“ пред Военното министерство и влизането на Чапай в Гара Белово .

Вторият епизод винаги стоеше в сянката на Татовия. Живков бе „първият човек на партията и държавата“, а Чапай месец след триумфалното му посрещане загива в боевете край Крива Паланка.

Фабричният работник Александър Пипонков, станал партизанин под името Чапай, влиза в обектива на кинокамерата абсолютно случайно. В началото на септември 1944 г. в Белово пристига екип начело с режисьора Борис Борозанов, който снима игралния филм „Росица“ – сантиментална история за любовта. Този филм така и остава незавършен. Когато на 9 септември партизаните слизат в градчето, Борозанов пръв се усеща, че това събитие трябва да бъде запечатано за поколенията, и нарежда на оператора си Георги Парлапанов да включи камерата. Първоначално Чапай се стряска от нея, може би я мисли за някакво оръжие, разказва синът на Борис Борозанов – Борислав. После обаче с удоволствие се съгласява да повтори прегръдките и целувките със сестра си специално за снимките.

Основната заслуга за кадрите с Чапай е на Кирил Петров, един от първите български филмови продуценти. На 8 септември Петров научава от кмета на Белово, че партизаните слизат от планината. Професионалният хъс го кара да намери снимачния екип и да го доведе на гарата. Георги Парлапанов и помощникът му Александър Вълчев снимат с две малки камери, в които има по 15-20 м лента. Затова и кадрите оттам са само минута и половина.

Когато обаче сестрата на Чапай го прегръща и целува, тълпата избутва Парлапанов и той пропуска момента. „Бай Киро, не можах да го снимам това“, извиква операторът. Тогава Кирил Петров отива при Чапай и го моли да повтори прегръдката, за да я заснемат.
На Васил Холиолчев пък са прословутите кадри от срещата на Тодор Живков с партизаните сутринта на 9 септември. Холиолчев също съвсем случайно се озовава на това място. Тъй като никой тогава не знае кой е Тодор Живков, при озвучаването дикторът произнася фразата: „Човек от народа поздравява партизаните от бригада „Чавдар“.

Цяло чудо е, че по-късно някой раболепен редактор не е изтрил от лентата това изречение, което всъщност рязко снижава „ръководната роля на другаря Живков в организирането на бойните действия при превземането на София“.

Народът се шегуваше, че на тези кадри се вижда как Тодор Живков всъщност се запознава с партизаните от отряда. А изразът „Човек от народа“ стана заглавие на документалния филм, който Христо Ковачев засне за 70-годишния юбилей на Живков.
„На 9 септември 1944 г. Цола Драгойчева и Лулчо Червенков ми връчиха мандат да поема ръководството на филмовото дело у нас“, пише Холиолчев през 1972 г. Той е евакуиран в Княжево, но имал задача всеки ден да слиза до София и да снима разрушенията от англо-американските бомбардировки. Изборът на Холиолчев не е случаен. Като студент в Париж през 1930 г. той става член на Френската компартия, после участва и в гражданската война в Испания.

Една от първите задачи на новото ръководство е да изпрати оператори за посрещането на Съветската армия. Екипи заминават по Искърското дефиле, на Витиня и на Петроханския проход. „Червеноармейците обаче ни изненадаха, защото дойдоха оттам, откъдето най-малко ги очаквахме“, пише Холиолчев в спомените си.

Този факт обяснява наличието на малко кинокадри от посрещането на Съветската армия. Почти всичките са от София и в тях също имало много режисирани кадри, твърдят кинаджии.

Интересна е съдбата на Чапай. От партизански командир той стига до капитан в БНА и загива в заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 г., пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.

Александър Иванов Пипонков е роден на 8 август 1920 г. в село Дъбравите, Пазарджишко. Малкият Сандо, както го наричат близките, расте буйно, весело и ученолюбиво момче. Той е най-голямото от петте деца на Иван и Гроздена Пипонкови.
Завършил начално образование в родното си село, Александър продължава обучението си в Гара Белово . Скоро е принуден да напусне училище, за да помага в изхранването на семейството си. Започва да работи на 14 години през 1934 г. във фабриките „Сампа“ и „Родопи“ на Гара Белово , а по-късно и в предприятията в Кричим, Пещера и Девин.
През 1925 г. в Гара Белово  е приет за член на Рабитническия младежки съюз. Александър Пипонков става инициатор за създаване на ремсова организация и за основаване на читалище в родното си село. Чрез самодейните състави, в които взема активно участие, той успява да сплоти прогресивната младеж. Начело е и на организираната акция в селото против създаването на младежка организация „Бранник“.

По време на Соболевата акция се изявява като пламенен организатор и смел защитник на дружбата между българския и съветските народи.

В артилерийския дивизион в Станимака (Асеновград), където отбива военната си служба, създава нелегална ремсова организация и е избран за неин секретар.

След уволняването си от армията Александър Пипонков отново е в челните редици на класовата борба. Дейността му не остава незабелязана от полицията. Няколко пъти е арестуван от полицията.

На 18 април 1943 г. преминава в нелегалност и става партизанин.