Създателят на „Шипка“ Пеньо Бомбето си отива в забрава  

Пеньо Атанасов Колев, познат още като Пеньо Бомбето, е човекът със заслуга Паметникът на свободата на връх Свети Никола, популярен като Шипка, да съществува такъв, какъвто го познаваме днес.

Главният герой на този разказ е роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, Търговищко. След завършването на III прогимназиален клас в село Кръшно той започва да помага на баща си по строителни обекти. Фактът, че неговият родител е работил заедно с прочутия майстор Кольо Фичето, показва, че младият Пеньо има пред себе си един пример, който да следва. По това време той си купува бомбе, с което става известен в цяла Дралфа и оттам идва неговият прякор.

По време на военната си служба е зачислен в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. От него се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което е наричан от колегите си Инженерина.

Съвместната работа с архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов му дава възможност да се сдобие с документ за майстор-предприемач. Благодарение на него той може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.

Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителският институт в Шумен правят името на Колев популярно и уважавано. Именно затова не е изненада, че през 1928 г. старият му познат арх. Данчов и инж. Минчо Заяков се обръщат към него със специална молба.

Още по време на Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари – 16 април 1879 година) се взема решение за изграждане на паметник на българския опълченец, почитащ епопеята на връх Шипка. Години наред идеята остава нереализирана, а когато се пристъпва към нейното изпълнение, екипът на майстор Илия Мъглов (родом от селцата край гара Царева ливада) бързо се разбягва заради суровите климатични условия и рекордните студове.

На няколко пъти Строителният комитет, в който влизат арх. Данчов и инж. Генчо Скордев, обявява търг за продължаването на строежа и след като кандидати така и не се появяват, първият се сеща за Бомбето. По това време Колев и неговите хора тъкмо завършват строежа на почивната станция на пощите до двореца Евксиноград. След като приема предложението, Пеньо Колев си спомня:

„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре, ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години.

Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“. Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:

– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…

Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя“.

Началото обаче е трудно – Пеньо Бомбето събира работници от село Шипка и каменоделци от Дряново, но след като виждат какви са условията, те веднага го изоставят. Строителят обаче не се отказва и наема 14 каменоделци от Габрово, на които плаща предварително и те му се отплащат с усърдна работа. За нуждите на строежа са закупени две биволски коли от Севлиево, които пренасят тежките камъни.

Точно когато работата потръгва, се появява още една трудност – пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина, не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.

Не липсват и куриози – в един момент чертежите за строежа биват изядени от едно магаре, което оставя само изображението на бронзовия лъв. В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка и тъй като вратата се отваря само навън, им се разминава само с уплахата.

След тригодишна упорита работа паметникът е готов и на 26 август 1934 г. става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев. Държат се прочувствени речи, а архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия.

Никой не споменава името на Пеньо Атанасов Колев и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.

Обиден, той години наред не се качва до Паметника на свободата, който е изградил със собствените си ръце.

Едва след Втората световна война успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките на връх Свети Никола (тогава наричан Столетов).

Пеньо Бомбето умира през 1987 г. в Попово и макар подвигът му често да е наричан „Втората Шипка“, той си отива от този свят, забравен от мнозина.