Филмът със същото заглавие у нас бе под забрана цели 20 години, въпреки че Джагаров бе любимец на Живков, макар и дисидент.
Истината е, че поетът умира от рак под заплахата, че съпругата и трите му деца ще останат без дом заради реституция, напълно разочарован от всичко, ставащо след 1989-а и обезверен за бъдещето на страната.
Джагаров става един от любимците на Тодор Живков, защото е възприеман от Тато и с положителното, и с кусурите - като честен човек, чаровен бохем и откровен любител на чашката. По тая линия Джагаров бил близък и с големия актьор Стефан Гецов. Всъщност именно той го запознава с Първия. От там насетне Живков е имал такава слабост към поета, че дори го е взимал със себе си на гости на майка си - баба Маруца, която ги гощава с баница и им се кара като на деца, че трябва да направят това-онова за хората – че народът недоволства... Здравият разум на баба Маруца и добротата ѝ обаче не си дават сметка, че у нас властта винаги се е крепяла върху популистки и направо казано - лицемерни „принципи”, прокламирани от блюдолизци и безчестници. Ето защо дори Живков се оказва слаб да защити любимеца си, когато филмът „Прокурорът” е забранен.
В един момент Джагаров официално връща партийния си билет и се усамотява по собствено желание в семейната вила в Банкя, в самоунищожителна душевна агония. Когато най-строгият ревизор на УБО – Емил Богданов, отива да направи ревизия на вилите на бившите соцвеличия, с почуда открива човека, минаващ за емблема на соцбохемата и разпивките до ранни зори, напълно трезвен, без нито една бутилка алкохол наоколо, а в безпорядъка се валяли празни кофички от кисело мляко.
Всъщност след промените никого не го е грижа за Джагаров, както и за факта, че той не е бил само зам.-председател на Държавния съвет, а и знаменит поет – единственият български поет, признат от Френската академия със специалната награда за чужда литература.
Българите от по-новото поколение може и да не са чели и чували „Земя като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна...”, а може и да се присмеят на този „демодиран патриотизъм”, но всеки, който прочете тези стихове, ще признае силата на смисъла им!
Когато излиза пиесата „Прокурорът”, повечето соцкритици изчаквателно се въздържат от коментар, а други злостно се нахвърлят на автора. Лакеите считат, че така ще се харесат на Живков. За чест на проф. Юлиан Вучков, пръв той дръзва да напише похвална статия за пиесата, която излиза в някогашния в. „Литературен фронт”. Блюдолизците остават изненадани, когато установяват, че и Тодор Живков също не само че не я порицава, ами бурно я аплодира по време на представление. И въпреки това не го качват на екран близо 20 години.
Защо ли?! В „Прокурорът“ ясно се повдигат нелицеприятни истини за характера на болшевишката власт. Ако погледнем реално, с престижа си в обществото и високите постове, които заема, Джагаров е можел да се облагодетелства много повече от това да има тристаен апартамент за семейството си – има висок пост и 3 деца „за оправдание”. Вместо това Джагарови осъмват на Десети ноември само с това скромно „имане” – апартамента и една вила. Заради децата си поетът дълбоко преживявал, че не им оставя кой знае какво. Единият му син и дъщерята остават в България, но другият отдавна е в чужбина – в Австралия. Джагаров дълбоко страда от всичко, ставащо в България след Десети ноември. Същевременно не прави реабилитация на миналото и в едно интервю честно споделя мнението си за Тодор Живков и интелектуалците: „Живков умееше да прикотква писатели, учени, артисти, режисьори... Тази атмосфера ни допадаше. Трудно беше да се проумее, че това е също начин да се разруши личността на твореца!”.
Като зам.-председател на Държавния съвет стотици хора търсят помощта на Джагаров за какво ли не. Той признавал пред съпругата си, че това го натоварва, но повече от това – тормози. Особено се терзаел, когато при него отивали хора да молят за жилище. „Хората си мислят, че ключовете са ми в джоба! Искам, ама не мога”, казвал той, видимо разстроен, на жена си Цветана – ядосвал се, че има хора без дом, с деца като него, а без покрив...
Най-голямото огорчение за поета е, когато от телевизионния екран чува Петър Младенов да съобщава, че са отнети всичките му звания. „Отпусна се във фотьойла като ранена птица“, спомня си вдовицата на поета Цветана и описва картината: „Сякаш нещо в него се скърши. Мислех, че ще получи инсулт. Каза само едно „Как може!..”, и замлъкна. Беше дълбоко наранен, буквално разтърсен, беше душевно умъртвен”.
Все още няма коментари