Пренасят Николай Бинев на ръце за последната му роля

Николай Бинев има златна максима, която не нарушава до края на дните си: „Една жена, един театър!“. Половин век от живота си споделя със своята любима Домна Ганева, няколко десетилетия дава и на Младежкия театър. Сега трупата носи името на големия актьор, който е роден на 5 юли 1934 г.

Той беше сред любимците на сцената и екрана, спомнят си почитатели на таланта му. Обичаха го и по-възрастните, и по-малките, защото Николай Бинев пълнеше своите герои с благородство и ирония. Гласът му привличаше като магнит, мъдростта му те караше да го чуваш. Сам на шега наричаше себе си „проклет характер“. Колегите му твърдяха, че не е лесно да се удържи на строгите му изисквания в театъра. В същото време за всички актьорът беше най-вече благ, благороден човек.

Зрители все още помнят превъплъщенията му в спектакли като „Джин и медени питки“, „Крал Джон“, „Всяка есенна вечер“, „Когато розите танцуват“, „Амадеус“, „Аз чакам знак“… Неизброими са филмите и тв сериалите, запечатили на лента многостранния талант на Николай Бинев – „Сбогом, приятели“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Умирай само в краен случай“, „Сами сред вълци“, „Нощем с белите коне“, „Вампири, таласъми“, „Фатална нежност“, „Жребият“, „Пансион за кучета“… Често го канеха и в чуждестранни продукции. Направи запомнящ се образ във френския филм „Изток-Запад“ на Режис Варние и със сетни сили засне последния си епизод в италианския „Децата на Нонантола“ на Моне Попучи.

В интервю за столична медия съпругата му Домна Ганева разказва:

„50 години редихме един пъзел – с любов, с театър, музика, с приятели, с деца, с радости и трагични мигове. И когато Николай си отиде, този пъзел все едно се събра като един купол на вулкан. И аз трябваше да се помъча да го редя сама… Изникват едни фигурки – шарени, карат ме да се усмихвам, а други – тъжни...

Обичаше да казва: „Щастлив съм, че живях с Домна!“ Сега аз мога да отвърна: „Щастлива съм, че живях и съпреживявах света на Николай Бинев!“ Той беше свободен човек. Успя още с първата си роля във „Всяка есенна вечер“. И докато ние, малко или повече, правехме компромиси, той – не, никога. Беше максималист, перфекционист. Преди всяка премиера повтаряше: „Не, аз не мога да направя тази роля, ще проваля представлението!“ Човъркаше душата ми с това, а когато излезеше на сцената, ставаше точно обратното… Не, не беше от суета. По-скоро беше от стремеж към по-голямо съвършенство. Единственото нещо, от което съм го ревнувала, беше неговата свобода. Живееше в свой духовен свят…

Към края на живота му страшно го болеше гърбът, казваше, че има остеопороза. Но не от това си отиде... Последният му филм се казва „Децата на Нонантола“ на италианския режисьор Моне Попучи. Снимаха в София. Николай играеше равин, а синът на неговия герой беше един много добър немски актьор – Кен Дюкен се казва. Снимаха, прекъснаха и след две седмици трябваше да продължат. През тези 14 дни обаче здравето му се влоши много. Казвах му: „Николай, трябва да идем все пак на лекар!“, а той така се ядоса... На другия ден обаче каза: „Хайде, отиваме в Медицинска академия!“ Вечерта късно се обадих тайно на лекаря и той ми каза много лоши работи. И... Николай си остана малко вкъщи, после го взеха в болницата. Дадоха му назаем един джиесем и той успял да се свърже с продукцията – наближавали снимките на най-решителния момент от филма, а това не му давало покой“.

Почти не можел да ходи, когато една сутрин пред болницата спряла кола от продукцията. Николай успял да стане, подписал декларация, че излиза по свое желание, но лекарят застанал с разперени ръце пред вратата на стаята и не искал да го пусне: „Николай, това е самоубийство, нали знаеш, че си много болен?!“ Но той минал покрай него, казал му „I love you!“ („Обичам те!“) и... тръгнал. Италианците го взели и поели към снимачната площадка на гара Подуене. Трябвало обаче да преминат през коловозите, а Николай трудно ходел. Тогава две момчета направили столче с ръце и го пренесли от другата страна, където трябвало да се хване за една решетка, за да не падне.

„Вечерта Николай се върна вкъщи, а не в болницата. Беше почти умиращ, но сияеше, че е успял да заснеме ролята си, че не ги е провалил. И щастлив... Умиращ, но щастлив!“ Това разказва Домна.

Тя с усмивка твърдеше, че Николай е бил аристократ, много благ, но всъщност е криел в себе си цяла палитра от образи, които зрителите виждаха на сцената. Не криел и „проклетията“ си.