„Само 20 години живях с баща ми. Сега съм на 65. Значи 45 години съм без него“. С тези думи Мартина Вачкова започва спомените си за татко си – легендарния актьор Григор Вачков, в онлайн интервю. Тя признава, че загубата му е била опустошителна за нея. „Не знаех дали ще мога да продължа да живея. Аз обожавах моя баща. Винаги бяхме един до друг, винаги прегърнати“.
Григор Вачков бе всенароден любимец. Мартина си спомня как хората го прегръщали, щипели, дърпали го по улиците. „Беше досадно, но аз разбирах защо. Те не го обичаха само защото е добър актьор. Те усещаха, че е светъл човек“.
Вачков обаче е страдал от това, че хората го свързват единствено с образа на Митко Бомбата в „На всеки километър“. „Беше му много мъчно, че като върви по улицата, всички му подвикват Бомба, Бомба, Мите. И когато прекалено фамилиарничеха с него и му говореха на „ти“, той им казваше: „Не съм Бомба, не съм Мите, аз имам име, Григор ми е името“.
Татко мечтаеше за деня, в който ще върви по улицата и ще извикат след него: „Ефрейторов!“. Това е неговият герой Иван Ефрейторов от „Последно лято“ – страхотен филм на Христо Христов по Йордан Радичков. Това беше героят, с който искаше да го запомнят. Много обичаше тази роля. Татко май беше актьорът на Радичков. Другата му голяма роля – в „Мъжки времена“, е по Хайтов. Еми ето, „Банко“ да му кажат“.
Мартина си спомня и за срещите на Вачков и Стефан Данаилов с трудови колективи след излъчването на „На всеки километър“. „Във фабрики, заводи, училища – развяваха ги като байраци.“ Веднъж, когато двамата слизат от кола в някакъв град, хората ги грабват и ги носят на ръце до залата, в която ги чакат за срещата. И носят баща ми и леко го подхвърлят даже. Изведнъж той усеща, че някой го щипе. Баща ми хваща ръката на човека и пита: „Защо щипеш, бе?“. И той казва: „Не знам“. Толкова щастлив и доволен бил човекът, може би себе си е искал да ощипе, да си каже, Боже, наистина ли е до мен Григор Вачков? Беше много смешно.
Въпреки натоварения си график Вачков е бил отдаден родител. „Снимаше много, репетираше, но всеки миг вкъщи бяхме заедно. Казваше ми „Гербова Марчице“, защото винаги бях залепена за него.“
Още от малка Мартина е знаела, че баща ѝ има заболяване. „Вкъщи се говореше: „Бащата ти е болен, не го ядосвай“. Беше много зле с бъбреците, имаше пиелонефрит. Имаше проблеми с кръвното. Всъщност той почина от инсулт. Вкъщи всичко се ядеше безсолно, винаги някакви диети се спазваха заради татко.
Когато се е залюбила с баща ми, майка ми е била много младо момиче, на 16 години. Тя е забременяла и на 17 години ме ражда. Докторите са ѝ казвали: „Девойче, ти знаеш ли, този човек няма да живее дълго. Ти се жениш за мъртвец“. И са мислили, че той ще живее няколко години максимум. Майка ми с диети, със спазване на режими и всичко, което е зависело от нея, удължи толкова много живота му. Но той не се пазеше. Той гореше. Той наистина не живееше, а гореше“, разказва Мартина.
Въпреки че е загубила баща си толкова рано, тя споделя: „Фантастично детство имах. Всичкото щастие в живота ми е от моето детство. Затова шамарът беше страшен, когато татко си отиде. Взеха ми най-хубавото. Но никога не съм се гневила. Обърнах го в благодарност – че го имах.
Най-близкият ми човек в този момент е Владо Пенев. Той беше до мен. Той е любовта ми. Владо е загубил баща си, когато е бил бебе на 4 месеца. Той няма никакъв спомен от него. Може би това беше ключът, за да обърна емоцията си така, че да съм благодарна, че имах моя татко 20 години. И съм благодарна, че всички го знаят, помнят го. И който ме срещне, ми говори за него. Така знам, че той живее“, завършва актрисата.
Все още няма коментари