Подритват Нерон, докато светът боготвори платната му

Димитър Казаков, наречен от близките му Нерон (1933-1992), е роден в село Царски извор (Крал бунар), Великотърновско. Расте в семейство на дребен земеделски стопанин. Завършва Художествената академия в София, специалност „Графика“, в периода 1965-1972 г. От 1972 г. е член на Съюза на българските художници. Същата година се мести от Пазарджик, където е разпределен, в Божурище край София. Живее там до смъртта си – 16 януари 1992 г.

От спомените му, издадени в „Паспорти на годините“, научаваме за тежката съдба, която го спохожда още като дете и остава с него до последния му ден. С трудностите на живота Нерон се среща за пръв път, когато е на 9 години. Тогава баща му умира и му се налага да заеме ролята на мъжа в семейството.

Работи на къра наравно с майка си, докато един ден вуйчо му казва: „От този човек земеделец не става, независимо че е много работлив и пъргав, умът му е на друго място“. И се оказва прав. В записките си Нерон потвърждава неспособността си да се концентрира в ежедневието на селския бит. Дори докато копае цвекло, Нерон се интересува от звездите например.

За първите години в училище художникът също не таи благи спомени, асоциира ги с унижение и садизъм. И споделя: „Някога растяхме нормално, колкото ум не ни стигаше, вземахме си го директно от природата“. Дори и след няколко години, прекарани в училище, Нерон не успява да се научи да чете гладко и да запомни буквите. Това още повече го отказва от установения ред и го тласка към придобиването на знания по собствен път. От малък предпочита директно да изследва света и да участва в процесите на природата – да бере дрянови пръчки, да плете кошници и кошове, да прави цървули, да наблюдава ковачите, хората на мегданите, черковните празници и курбаните. Още тогава разбира, че е новатор и че ненавижда баналностите, които му се предлагат в училище.

Откровението му продължава с думите: „Затова си обичам живописта. Там можеш да отричаш всичко и да си строиш пирамидата на личния морал, мисъл, закон и знание“.

Първият му досег с изкуството е, когато баща му извайва от шепа червена пръст фигура на конче. „Това беше първият урок по изкуство, по скулптура и този урок е може би най-същественият за мен. Най-добрият професор като че остана моят баща“, споделя художникът след години.

Житейският му път преминава през училището „Трудови резерви“. Докато учи в Художествената гимназия в София, му се налага да работи постоянно, да сменя квартирите си и да опознае аскетизма, но въпреки немотията, в която Казаков продължава да живее, той остава завладян от изкуството и безспирно преследва страстта си. Свидетелство за това е отличието, с което завършва гимназията. Творческия си път е решен да продължи в Националната художествена академия, но не го приемат. Вместо да изпадне в униние, Казаков изостря амбицията си до крайност.

Така през 1961 г. е приет в академията с отлична оценка, но следването му е дълго и противоречиво. Казаков все така бурно се съпротивлява срещу установените норми и винаги намира начин да ги наруши, за да създава изкуство в собствен стил, а през онези години стилът му включва всичко, до което може да се докосне и за което има пари – от печатарската преса в академията до ваксата за обувки. Рисува неуморим навсякъде и постоянно. Дава и последните си пари за хартия и бои без значение, че все още му се налага да живее по тавански стаи и мазета. Много по-болезнено той приема пренебрежителното и присмехулно отношение, с което се отнасят към него преподавателите.

„Да презаписвам всяка година за мен това беше нагла инквизиция. Някъде професорите ми пречеха, но никога не ми помагаха. Незнайно защо, не ме обичаха. Може би защото бях с изключителна чувствителност и нежна душевност“, казва Нерон.

След като завършва висшето си образование, Казаков е разпределен в Пазарджик, където остава до 1972 г. Там той започва работа в ТПК „Изкуство“. Занимава се с изписването на табели, лозунги и градски надписи.

Докато живее в Пазарджик, пренасочва вниманието си от графиката към живописта и ѝ остава верен до края на творческия си път. Именно тя му носи големите успехи и самостоятелни изложби в целия свят (Токио, Атина, Кувейт, Мадрид). Най-забележителните са във Виена през 1980 г., открита лично от президента на Австрия Рудолф Киршлегер и в Париж през 1981 г., в престижната галерия „Ерве Одермат“.

Именно по повод на тази изложба освен безброй хвалебствени рецензии от културния елит на френската столица българският художник получава прозвището Император на българското изкуство от списание „Арт магазин“.

Със своя автентичен и напълно различен стил художникът чародеец буди възхищение, но преди всичко сред чуждестранните колекционери и хора на изкуството. За съжаление, в родната му страна отношението към него остава все така враждебно и пренебрежително. Свидетелство за това са десетте самостоятелни изложби, които прави в Европа и една в Ню Йорк в периода 1979-1981 г. и само една в София за същото време.

Творбите на Нерон, всепризнати в чужбина, много рядко попадат в българските държавни галерии и в задграничните изложби, организирани от СБХ. Нещо повече, през целия му творчески път държавата не му дава място за собствено ателие и игнорира всичките му молби, които творецът не спира да отправя. До края на живота си невъзможността да твори при нормални условия остава най-голямата му болка.