Майстора бил военен художник през Първата световна война

Владимир Димитров-Майстора (1 февруари 1882 – 29 септември 1960 г.) е най-самобитният ни художник и може би най-известният.

Мистериозната фигура на Майстора все още остава неразгадана. Роденият в македонското село Фролош мълчаливец изумявал съвременниците си със странния си характер, а няколко десетилетия след смъртта си бива нареждан сред най-безспорните български класици в изобразителното изкуство.

Около Майстора се тиражират редица мистерии, най-голямата от които е бащинството на неговата племенница Емилия. Сестрата на художника била женена за шизофреник, от когото имала две деца. След второто лекарите ѝ забранили да има повече деца от мъжа си заради опасността болестта му да се предаде на тях. По-късно едното от децата ѝ действително заболява от шизофрения. След като родила двете деца, Йордана останала сама, защото мъжът ѝ заминал за Франция. Именно в този период тя заченала за трети път. Така и не станало ясно официално кой е бащата на третото ѝ дете. След раждането му Майстора поел изцяло издръжката на семейството на сестра си.

През 1910 г. двамата с Майстора били заточени в Свищов по различни причини. Даровитият художник отказал двегодишна специализация на Запад с необясними мотиви, което разгневило преподавателите му и те му издействали наказание. Така, вместо да опознае западните арт среди, Владимир Димитров трябвало да преподава краснопис и физкултура в Свищовската търговска гимназия, при това за символична заплата. В годината, в която Майстора заминал за Свищов, сестра му завършила двегодишна специализация в стопанското училище в Париж. Според стипендията след завършването си Йордана трябвало да се върне и да ръководи дворцовата шивалня. Тя обаче изненадващо отказала и по незнайни причини, подобно на брат си, се озовала в Свищов. Последвали месеци на тежка бедност и за двамата.

Платната на Майстора се разпознават на секундата и не могат да бъдат сбъркани с нищо друго. Той притежава уникален почерк, през който прозира поглед, пълен с любов към българската жена, българския бит и село.

Роден в семейство на македонски бежанци, заселили се в Кюстендил, в младостта си сменя няколко професии, но все свързани с рисуването. Кюстендилци събират средства и пращат младия талант да учи в София в Художествената академия, тогава Художествено индустриално училище. 

По време на Балканската и Първата световна война Владимир Димитров работи като военен художник, но най-голямото му желание е да живее на село в мир и хармония с това, което е най-близко на сърцето му – природата, обикновените хора, ежедневието им.

През 1924 г. се заселва трайно в село Шишковци, където са нарисувани най-красивите му творби. През дългия си живот той се е отличавал с необикновена скромност и макар още съвсем млад да си спечелва прозвището Майстора, по нищо не личало – висок, слаб мъж, с въздълга брада и изпитателен поглед. 

Обичал Толстой, принципите му и така Шишковци се провърнало в неговата своеобразна Ясна поляна. Бил близък приятел с Николай Лилиев. Отхвърля нормите на академичните течения по това време и се връща към корените на изобразителното изкуство – рисунката, чистата техника и категоричния цвят. Макар картините му да са с теми предимно от селото и обикновените хора, той е обиколил големите столици на Европа и името му на велик художник е всепризнато.

Най-отличителните картини на Майстора са неговите женски портрети. Той остава неженен и сякаш всичката любов, на която човек е способен, е въплътена в тези изящни, пълнокръвни портрети. Идеализацията на българката, доближаваща физическата ѝ красота до висотата на морала и ценностите, е забележителен връх в портретната живопис. Картините на Майстора са най-красивото обяснение в любов, което българката някога е получавала.

„Ако искате да ме разберете, елате с мен в една ранна пролетна утрин… Чуйте как жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачките! Вижте как ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува. Не ви ли харесва?“.

Това пише големият ни художник, а в друга своя бележка казва:

„В изкуството как се стига до общочовешкото? Посредством националното. Близо три десетилетия живях на село сред хората и природата. Ако не ги познавах добре, как щях да изразя общочовешкото?“.

„Върху лицето е отразена красотата на човека. Моята четка търси баграта, която я изразява. Лесно е да изпишеш портрет. Но душата му да изпишеш е трудно“.
Това споделя още Майстора като свое жизнено и творческо кредо.