Антъни Хопкинс: Знаех, че ролята на Ханибал Лектър ще промени живота ми  

Сър Антъни Хопкинс изнесе частен пиано рецитал на екипа на Би Би Си, който пристигна в Лос Анджелис, за да интервюира двукратния носител на „Оскар“, човекът, който превърна Ханибал Лектър в култов символ на ужаса.

В хотел в Бевърли Хилс, под ритъма на клавишите и с цитати от Шекспир, артистичната душа на Хопкинс направи своеобразна изповед. Поводът е публикуването на неговата автобиография „Справихме се, хлапе“ – честен, суров и разтърсващ разказ за самотника от Уелс, който се превърна в един от най-великите британски актьори.
 

„Не можех да си припиша заслугите за нищо от това, не можех да планирам нищо“, казва той в интервюто. „А сега, на 87, на път към 88 години, ставам сутрин и си мисля, че още съм тук, макар все още да не разбирам света“.
 

Отстрани изглежда, че не късметът, а дълбокото му разбиране за човешките емоции е ключът към успеха му.

Първият му пробив идва благодарение на Питър О'Тул, който го кани на прослушване за филма „Лъвът през зимата“ (1968). Тогава Хопкинс вече е част от Националната театрална трупа на Лорънс Оливие, но се чувства не на място. „Не можех да се впиша в британския театрален стил“, признава той. „Не исках да стоя на сцената с копие в ръка до края на живота си. Просто исках малко живот“.
 

Когато получава ролята на Ричард Лъвското сърце, синът на хлебар от Порт Талбът не може да повярва, че играе с Катрин Хепбърн. Тя му дава съвет, който променя подхода му завинаги: „Не играй, просто действай, без да мислиш“.
 

Именно тази простота се превръща в негова философия. „Бъдете неподвижни. Бъдете пестеливи. Не се преструвайте“, казва Хопкинс. И точно това прави изпълненията му незабравими: от трагичния крал Лир до демонично тихия Ханибал Лектър.
 

Вместо да играе Лектър като чудовище, Хопкинс избира обратното – отдръпва се. След първите страници на сценария разбира, че това е роля, която ще промени живота му. „Инстинктивно знаех как да го изиграя. Нося дявола в себе си. Всички го носим“.
 

В автобиографията си Хопкинс разкрива и за болезнената пропаст между това как светът е гледал на него и как се е чувствал отвътре. В училище е бил тормозен заради „голямата си глава“, наричан глупак, шамаросван от учители, неразбран от родителите си. „Това ми даде сърцевина от гняв, негодувание и отмъщение“, признава той.