Как внесохме килим от Ниш до София през социализма

По времето на соца имахме шанса да посещаваме 4 пъти годишно бивша Югославия, защото дядо ми беше роден в Битоля, преди да се бяха разцепили на отделни републики. И майка ми показваше документ. Иначе позволяваха да се пътува до там само веднъж.

До 16 години можех да излизам и аз с единия от родителите си, а другият оставаше в София. Иначе не позволяваха. А щом взех паспорта – край. Млади хора не пускаха.

Та по случай моето завършване на гимназия на 18 години майка ми се беше зарекла да смени малко обзавеждането вкъщи, та изпращането ми да е за чудо и приказ.

Роднините ни в Ниш, много свестни хора, бяха се зарекли да подарят на племенницата, демек на мен, килим. Цялата работа беше да мине без мито в България, защото митото си беше все едно втори килим.

Майка ми направи проверка за стоки без мито и установи, че за килим може. Но за автоматична пералня например, каквито тогава нямаше още у нас, не можеше.

Не че в България не можеше да се купят килими. Но котленските бяха за износ, чипровските и те – в Бъкингамския дворец има, за българи – няма.

Баща ми, адвокат по професия, си уреди почивка, за да придружи майка ми, та да не ѝ правят въртели митничарите.

В Ниш родителите ми благополучно избрали килима, погостували три дни при роднините и после тръгнали да се връщат с влака.

На границата с България идва първо сръбски митничар:

– Добър да-а-а-а-ан.

– Добър дан – отговорили те.

– Що е ова?

– Килим сме купили за домашни нужди – рекла майка ми.

– Аа-а-а-а, добро , добро, да го ползвате на век.

Показват паспортите, по мирно, по харно, минават границата.

Следва българският митничар.

– Добър ден, другари.

– Добър ден.

– Това килим ли е?

– Да, за дома.

– А митото?

– Мито за килим няма. Питала съм, преди да тръгна, ваши колеги – отново обяснила майка ми.

Митничарят се умълчал и точно мислел каква врътка да направи, баща ми обръща ревера и му показва адвокатската значка.

Митничарят схванал бързо, проверил ги на секундата и изчезнал.

Така килимът дойде благополучно в София и излезе „за век“, защото още нищо му няма и го ползвам и досега. Не е мръднал.
 
Росица КОПУКОВА, София