Гьорче Петров – лидерът, останал в сянката на Гоце и Даме

Гьорче Петров е един от лидерите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), но често остава в сянката на Гоце и Даме. Истинските му имена всъщност са Георги Петров Николов. Роден е на 2 април 1865 г. в село Варош, днес квартал на Прилеп.

След като завършва начално образование, той се опитва да продължи образованието си в Софийската мъжка гимназия, но не е приет. Затова се връща в Македония и учи в Битоля, Прилеп и Солунската мъжка гимназия. Изключен е заради дописки, критикуващи училищното ръководство и режим, които публикува във вестник „Балкан“.
С още няколко свои другари от училището решават да се преместят в Пловдив. Там 20-годишният Георги е забелязан от Захари Стоянов, който по това време е председател на новосъздадения Български таен централен революционен комитет, чиято цел е подготовка на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. За негово огромно съжаление обаче Гьорче не успява да участва в Съединението, тъй като заради заболяване е принуден да се върне в Прилеп. Там, след като оздравява, той се захваща с даскалуване в Щип, Битоля, Скопие и накрая в Солунската българска мъжка гимназия, пише изследователят Иван Първанов.

Тук той става свидетел на сръбско-българската пропаганда и опити местното българско население да бъде посърбено и претопено. Тези опити се засилват особено след Сръбско-българската война от 1885 г. По това време учителят Георги Петров решава, че може да бъде полезен на родината си България, като събира етнографски и географски материали, които предава в българското Министерство на войната. По това време той се запознава с българския военен министър ген. Рачо Петров, който дори му предлага да бъде изпратен да учи картография в Европа с българска стипендия. Гьорче обаче отказва, тъй като вижда своята мисия в съвсем друг път – революционна посока за освобождението на Македония и присъединяването ѝ към България.

Гьорче Петров е един от първите членове на основаната през 1893 г. ВМОРО и дори в Битоля започва да издава свой вестник „На оръжие“.

По това време младият мъж вече заема длъжността училищен инспектор и използва възможността да обхожда безпрепятствено територията на Битолско, да създава революционни комитети.

Гьорче заедно с Гоце Делчев изготвят устава на новата организация и са определени и упълномощени от конгреса за задгранични представители на БМОРК в Княжество България. В разногласията и споровете за предстоящото въстание Гьорче е на страната на онези, които смятат, че хората в Македония не са подготвени за едно класическо въстание и ще бъдат дадени напразни и безсмислени жертви. Гьорче подкрепя идеята за „перманентно въстание“, което ще даде възможност организираната въоръжена борба постепенно да се разпростира на все по-голям периметър и така няма да бъдат дадени толкова много жертви, колкото при едно недостатъчно подготвено и внезапно въстание.

Групата около Гоце Делчев е за партизанска война чрез терористични атентати, които да бъдат съсредоточени не върху населени места с невинно мирно турско население, а да бъдат над военни обекти. Третата група, тази около д-р Христо Татарчев, пък е за внезапно и масово въстание. В крайна сметка на 2 август 1903 г. въстанието избухва първо в Смилево и продължава четири месеца – до ноември същата година. Както се и очаква, то не избухва навсякъде, а само в отделни революционни окръзи и населени места и поради това поражението му е предопределено. Въстаниците дават около 1000 жертви и ранени, а броят на убитите и ранените сред цивилното мирно население са 4694. Според данни на ВМОРО: 3122 жени и момичета са изнасилени, а 176 отвлечени.

Опожарени са 12 440 къщи, а над 70 хил. човека остават на улицата без дом и подслон.

Въпреки че е против този тип борба, Гьорче Петров участва в Илинденско-Преображенското въстание. След поражението му е един от малцината ръководители и войводи, които остават в Македония, а не търсят спасение през границата, в Княжеството България.

На провелия се Рилски конгрес през октомври 1905 г. Петров отново е избран за един от задграничните представители на македонската организация в България. Той е един от създателите на уставите, правилниците и наредбите на ВМОРО. Между 1905 и 1912 г. е мирният период в живота на революционера. В Солун заедно с Антон Страшимиров той издава списание „Културно единство“, в което предупреждава за опасността от все по-засилващата се просръбска пропаганда в Македония.

По време на Балканската война Гьорче Петров е доброволец в Македоно-одринското опълчение. През Първата световна война той е председател на Постоянната окръжна комисия в Битоля и кмет на Драма. Участва и в кратко просъществувалото Временно представителство на бившата ВМОРО. По време на опитите за възстановяване на Вътрешната македоно-одринска организация Петров се противопоставя на опитите на някои свои колеги да насочи идеологията и в комунистическа посока. По време на управлението на Александър Стамболийски в България Гьорче Петров е ръководител на Бюрото за настаняване на бежанците към българското външно министерство.

През този период възниква сериозен конфликт между Петров и оглавилия нововъзстановената ВМРО Тодор Александров, който го обвинява, че е станал слуга на Стамболийски и е забравил дълга си към майка Македония. Заради отправените му обвинения Гьорче Петров е осъден на смърт от ръководството на ВМРО. И присъдата бързо е изпълнена. Убит е на 28 юни 1921 г. в София.

Убиецът му е млад турчин, който, разбира се, не е член на македонската организация и изобщо не знае по кого стреля, а го прави за пари.