За панагюрските баби от социалистическото ни детство си спомняме с умиление всички, които сме израсли в градчето. Онези, които и зиме, и лете бяха верни на панагюрското женско облекло с фусти до земята и задължителните черни забрадки. Които ни гонеха с безкрайно упорство, достигащо почти до инат с паницата попара дори и на пътя, и не ни оставяха на мира, докато не я изпразним. Които палеха всеки ден целогодишно огнищата или печките с дърва, за да си сготвят, защото на тока нямаха вяра, въпреки че той тогава струваше стотинки. В късните следобеди сядаха на пътя на раздумка пред огромните панагюрски вратни. И насоляваха безмилостно както царя и царското време, така и новото на бае ти Тодор, както го наричаха.
Тези жени нямаха и по един трудов ден за държавата, защото цял живот са били домакини и майки. Отгледали бяха по две-три деца, тогава всички получаваха някакви символични пенсии от по 10-15 лв. Когато си почиваха или бяха на раздумка, държаха в ръцете си хурка и вретено. Черпеха се с кафе и бяло сладко. И говореха за мъжете си и тяхната нерадостна участ. Понеже районът е бил под влиянието на БЗНС, много от панагюрците са минавали и през царския пазарджишки зандан, и през ужасяващите комунистически лагери. Така е минавал животът на мъжете им през двете епохи в затвора, за да има баланс. Съдба историческа. Радваха се на внуците си, а ние непрекъснато усещахме любовта и грижата им, но когато се налагаше, бяха непреклонни и неотстъпчиви. И въпреки че се водим патриархално общество, бяха пълни господарки в дома си, а дядовците ни пристъпяха неловко и ги слушаха безропотно. Сега градът е друг. Няма ги бабите, днешните са други. Една отминала епоха, която навява носталгия и умиление.
Радко Пенев, Пазарджик
Все още няма коментари