„Когато баба Съба, майката на Вазов, изгонва съпругата му Атина Болярска и заключва вратата след нея, вместо да се разгневи на старата, поетът отива при нея, пада на колене и ѝ иска прошка: „Какъв голям грях щях да сторя! Бях решил тебе да изпъдя”. След което подава молба за развод. Но молбата му се протака цели 30 години, до смъртта му, разказва литературният историк Владимир Цачев.
Когато се жени за Атина Болярска, Вазов е вече на 40 години. Тя произхожда от стар русенски род. Възпитаничка е на лицей за благородни девици в Киев, говори руски и френски. Пише стихове, пее, рисува, танцува. И на всичко отгоре е красива.
Запознават се в началото на октомври 1890 г. на соаре в дома на писателя Михалаки Георгиев, който отдавна се бил зарекъл, че ще намери на Вазов съпруга. Атина тогава е на 30 години. Много скоро, буквално след няколко седмици, е обявен годежът им, а след още две – сватбата им в църквата „Свети Крал”.
Явно са се харесали още от пръв поглед, нищо че се разделят само след малко повече от година. Причината е майката на поета – баба Съба. Още щом вижда Атина, тя си дава сметка, че тази красива жена е замесена от друго тесто – „цапната и с много волен характер”. И още нещо разбира веднага властната свекърва: тази няма начин да не поиска да промени реда в къщата. Макар че иначе е умна и общителна жена, баба Съба не дава и дума да се изрече, че нещо може да бъде разместено или изхвърлено от патриархалния ѝ домашен свят. А що се отнася до сина ѝ, дотолкова го ревнувала, че не можела да допусне някоя друга жена да завладее сърцето му. Започва тиха в началото, а сетне и шумна война между нея и Атина за дребни на пръв поглед неща. Докато един ден, на 17 януари 1892 г., когато Атина се прибира вкъщи на ул. „Солунска” 17, след като е била на гости у своя приятелка, тя вижда, че вратата е заключена. В този момент на балкона се появява баба Съба и с нетърпящ възражение глас извиква: „Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите!”.
В прочутата си изповед пред литературния историк проф. Иван Шишманов след години Вазов признава: „Атина съвсем не беше крива”. Но не крие, че двамата нерядко са се карали, особено след като той забелязал, че Атина е обект на постоянни и доста безогледни ухажвания от страна на някакъв гвардеец.
След като подова молба за развод, повече никога не я търси, защото в живота му се появяват други жени. А накрая среща и „жената на живота си” - писателката Евгения Марс. Атина обаче, изглежда, е страдала за него. Разказват, че на погребението на народния поет на 25 ноември 1925 г., тоест 33 години след раздялата им, тя се появява неочаквано за всички, цялата в черно, минава покрай всичките му роднини и застава дори пред царя. Представяте ли си какви клюки следват след тази нейна постъпка! Факт обаче е, че Атина Болярска получава по-голямата част от наследството на Вазов – 482 500 лева, докато брат му - едва 94 000.
Баба Съба обаче мрази и ругае и Евгения Марс. И тя, и сестрата на Вазов - Въла, и всички останали роднини непрекъснато ѝ се подиграват в негово присъствие и го съветват час по-скоро да я зареже. Но Вазов я обича и боготвори цели 16 години, до сетния си дъх, и не обръща никакво внимание на хорските клюки, нито дори на най-близките си. Само кротко се оправдава: „И аз съм човек!”.
Жената, на която посвещава някои от най-хубавите си лирични творби, между които любовната стихосбирка „Люлека ми замириса” - Евгения, той среща в трамвая за Княжево. Преди това е чувал за нея и е знаел, че е съпруга на неговия познат Михаил Елмазов. По това време Марс е на 28 години, с миловидно бяло лице и големи черни очи, майка на 8-годишен син – бъдещия оперен певец Павел Елмазов. Пише разкази и драми, а всеки четвъртък събира у дома си известни писатели на чай и сладки приказки. Най-редовният посетител в този литературен салон става Иван Вазов.
Когато близките му съобщават, че е починал, в първия момент повечето хора не могат да повярват, че такъв велик човек може да си отиде от този свят толкова неромантично – от естествена смърт. Клюкарите, естествено, веднага свързват кончината му с Евгения Марс. През всичките години на тяхната връзка еснафска София я мрази и обвинява, че пречи на Вазов да твори, а някои дори смятат, той ѝ пише разказите и драмите, които публикува в литературния печат. Истината е, че в деня на неговата смърт, 22 септември 1922 г., четвъртък, той трябвало да отиде в дома ѝ на ул. „Христо Ботев”, на традиционния Литературен салон, а не тя при него. Но Вазов не пристигнал на уговорения чай. На 21 срещу 22 септември 1922 г. той изведнъж се почувствал много отпаднал, говорът му станал завален. Сестра му Въла, дъщеря ѝ Събка и прислужницата, които са свидетели на последните му часове, разказват, че когато на другия ден, точно в 12 часа, седнали да обядват, той изведнъж оставил приборите, облегнал се на стола, повдигнал ръце, както правел всеки обед и вечеря, за да каже „Боже, благодаря ти!”, но този път не казал нищо, ръцете му паднали надолу отсечено, а главата му останала наклонена назад. Когато племенницата му извикала лекар, вече било късно. Големи мораво-сини петна покрили гърдите му – ясен признак за разрив на сърцето. Часът е 12:30.
Вазов е бил само на 19 години, когато в Сопот се влюбва в една 30-годишна покръстена еврейка на име Катерина. В поезията си я нарича Рина. Тя е била омъжена, но съпругът ѝ по това време е бил на гурбет във Влашко и двамата живели цяла година в блаженство. Накрая обаче гурбетчията си я прибира във Влашко и така слага край на тяхната любов. В Одеса, където започва да пише „Под игото”, той е имал няколко любовни истории, но най-продължителната е била с Вера Тихомирова – красива и много интелигентна дама, която била готова да се омъжи за него, но баба Съба категорично не била съгласна с такъв брак и той я послушал. В Букурещ, където е живял сред хъшовете и е споделял „братски техния живот”, поетът е имал бурен роман с една полякиня, в която бил влюбен и бъдещият премиер Стефан Стамболов. След Освобождението поетът живее една година в Русе и там се залюбва с една туркиня от шантана, която се казва Руфие. Баба Съба обаче попаднала на едно негово стихотворение, посветено на туркинята, и го наругала: „Как не те е срам! Забрави ли как турците убиха баща ти в Балкана и изгориха къщата ни?”. В Берковица, където е съдия през 1880 г., поетът се залюбва в някоя си Зихра, която е само на 19 години, но вече е омъжена за турски бей, който се напил и се удавил. На нея той е посветил една от най-хубавите си поеми – „Зихра”. В един прекрасен ден обаче възлюбената му изчезва и по-късно сразеният от мъка съдия разбира, че е била прелъстена от млад офицер. По време на една разходка в Хисаря Вазов среща г-ца Пелагия Милкова, гъркиня по майка, с която прекарва две незабравими години и ѝ посвещава „В царството на самодивите”.
