За курортистите във ведомствената станция на ДСО „Автопром” в Ахтопол утрото на 28 юли 1972 г. не предвещава нищо лошо. Колкото и да не им се иска, те стягат багажите си и се приготвят да отпътуват към домовете си в София.
Кошмарът за летуващите идва надвечер. Автобусът „Чавдар“, натоварен с 48 пътници, вече е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 ч. стига до моста над река Караагач, малко преди Китен. Мостът има малка гърбица и шофьорът вероятно решава да я избегне. Но рейсът отскача леко встрани. За миг водачът губи контрол. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на съоръжението над реката. Плочата, която е отдолу, пропада. А на моста няма парапети и мантинела. Автобусът се сгромолясва във водата. Приземява се по таван и се превръща в ковчег, покрит изцяло от калните талази на Караагач.
Случайни свидетели на трагедията стават четирима спасители от Царево. Те пътуват към Международния младежки център /ММЦ/ в Приморско, където отиват на купон и се движат непосредствено след автобуса. Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на рейса започват да изваждат пътниците. Бай Васил - един от местните рибари, също се включва в спасителната акция и с лодката си извозва оцелелите. От общо 48 пътници са спасени едва 12 души. Жертвите са на възраст от 3 до 75 години. От тях 14 са деца.
По-късно на мястото на трагедията пристигат леководолазите и военните. Но те намират само на трупове. Дългогодишният водолаз Георги Дърмонаров се е натъквал на много ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, но смята, че по-зловеща гледка от тази край Китен не е виждал.
„Никога няма да забравя жестоката картина, която се разкри пред нас, докато вадехме автобуса от реката - изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 трупа. Беше ужас!”, разказа водолазът-ветеран.
Атанас Николов, офицер към КАТ в Царево по онова време, си спомня: „Автобусът не се виждаше, водата го закриваше. Три денонощия вадихме трупове. Сякаш още виждам, че повечето хора бяха обърнати по гръб. Вероятно са починали от удара, а не от удавяне. Водата в реката е много мътна и търсенето на телата беше изключително трудно. Никога няма да забравя майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрекъснато три дни поред след трагедията”.
Във вестниците от 1972 г. съобщенията за трагедията са твърде кратки. Явно властта не е обърнала особено внимание на фаталния инцидент и случаят бързо е забравен от институциите. Покъртителната картина обаче остава в спомените на местните хора. Те още говорят, че едно извадено дете, чиито родители са загинали, е било отгледано от своите спасители. Това се разказва като легенда в този край. Оказа се обаче, че оцелели деца няма. Днес историите, разказвани за трагедията, са още по-фрапиращи. Дори се говори, че в същата фатална нощ е имало банкет в ММЦ в присъствието на Тодор Живков. И въпреки ужасяващата катастрофа гуляят не е бил отменен.
Местното население обаче има свое обяснение за трагедията край Китен. Хората тук смятат, че реката е била жадна за трупове, тъй като името, с което тя е известна в района, е Караагач. А в превод от турски означава Черно дърво...
Все още няма коментари