Как демократите съсипаха „Химко“ и още 3000 промишлени предприятия

Гледах предаване по телевизията за краха на „Химко“ във Враца. Бяха показани развалините, до които е доведено предприятието – стърчащи арматурни железа, бетонови отломки – гледка почти каквато сме виждали по новините за разрушенията в Алепо в Сирия след многото бомбардировки.

Това ме накара да си спомня времето на социализма, когато „Химко“ беше внушително и печелившо предприятие с голямо производство. А ние работехме с мисъл да се постигат добри резултати. Аз ръководех група за разработване на проект за преустройство на „Химко“ за производство на течни торове. Известни са големите предимства на течните торове – бързо се усвояват и не замърсяват почвата. А перспективата с течните торове бе изключителна – основно те щяха да се продават на САЩ, заради което в проекта трябваше „Химко“ чрез канал да се свърже с р. Дунав, за да може да се използва и водният транспорт. Ако това можеше да бъде реализирано, „Химко“ щеше да има неограничени възможности и щеше да бъде единственото предприятие на Балканите и в Европа, произвеждащо течни торове. А България щеше да реализира големи печалби. Но съдбата беше решила друго.

Промени се геополитическата обстановка, много се писа за колосалното предателство на Горбачов, който буквално предаде социализма и вече и България трябваше отново да се строи капитализъм. Плановете, които се предвиждаха за „Химко“, пропаднаха. Дошлите на власт вече капиталисти демократи решиха, че всичко създадено през периода на социализма трябва да се ликвидира и „новият“ строй да започне на чисто. „Химко“ се обяви за акционерно дружество. Директорът му – изключителен професионалист и управленец, бе сменен с човек от София, който в 10 часа идваше от София и в 16 часа вече си отиваше. И така започна упадъкът до пълната разруха на „Химко“. В моето родно село имаше миннообогатителен комбинат (МОК), който също подлежеше на преустройство – вместо желязна руда да произвежда флуорид (слепващо вещество в стъкларската промишленост) с изчислени запаси за 30 години, с което можеше да снабдяват всички държави на Балканския полуостров. За преустройството са били необходими 400 000 лева. Правителството на Иван Костов, като не намерило купувач, обявява предприятието в ликвидация, за което са дадени 15 млн. лева. Вече от МОК няма абсолютно нищо. Почти такава бе съдбата на около 3000 промишлени предприятия.

По онова време аз бях и кореспондент на вестник „Икономически живот“, редакцията ни водеше из страната да видим челни предприятия. Много от тях бяха оборудвани с модерни машини от Запада и Япония.
Изпитвахме истинска гордост от създаденото в страната, неслучайно тя се нареди сред 30-те най-развити страни в света. Това, което стана по времето на прехода, е необяснимо, такова безумие могат да допуснат само безмозъчни същества или луди. Една цивилизована държава да допусне да се разруши такова богатство и да докара страната дотам да е най-бедната в ЕС и Европа, както и да обрече близо една трета от населението си на пълна мизерия, е необяснимо. Може би причината са алчността и егоизмът, които надмогват всичко, защото последва грабителска приватизация и разграбване. За да се оправдае този вандализъм, вече с голяма наглост започна да се хули социализмът, да се обявява за период, през който са изгубени 45 години за България. БКП се обяви за престъпна партия. Често се пише и говори, че сме страна на интелигенти, страна с голям интелектуален потенциал. Как тогава можеше да се случи всичко това?

Сега, когато минаха 30 години от прехода, управляващите искат да ни убедят, че това, което стана през това време, е най-доброто! Че имаме демокрация и в България се живее много добре. Ако трябва да сме точни, за капиталистите е точно така – живеят много добре. Така е и за бившия президент Петър Стоянов. И той заяви в предаването „Панорама“: през прехода „постигнахме много“. Предишните 45 години са „живот в лъжа“. Чакали сме много на опашки за банани и портокали, били забранени. С пенсия от 8000 лева и много още екстри като бивш президент той действително е постигнал много. За тях няма значение как живее народът. Това говори, че политическата класа урежда главно себе си. Затова в най-бедната държава има най-много милионери на глава от населението.
 
Д. ик. н. Владимир Арсенов, Монтана