И след падането на Живков опозицията си говори на „другарю“

Първият митинг на зараждащата се опозиция е свикан на 18 ноември 1989 г. Някои западни издания язвително отбелязват тогава, че на сините в България им е трябвало цяла седмица след падането на Живков, за да го огранизират.

На площада пред храма „Св. Александър Невски“ се събират над 150 000 души – най-многобройният митинг в историята на българската демокрация, като се изключи митингът на СДС на Орлов мост през 1991 г.

Днес някои изказвания на митинга изглеждат смешни и наивни, но тогава възторгът е голям.

Митингът гласува например вот на доверие на Петър Младенов – новия генерален секретар на БСП – за срок от една година. Единственият оратор, който се изказва, че дава ограничен вот на доверие на Петър Младенов, е Румен Воденичаров, тогава председател на Независимото дружество за правата на човека, известен по-късно като националист и застанал против СДС. Когато Воденичаров нарича Петър Младенов с обръщението „господин“, тълпата се развълнува, започват откъслечни подсвирквания и възгласи на недоволство. Всички говорят на „другарю“.

Подобни вълнения от трибуната предизвиква и Петър Гогов, прекарал дълго време в затвора като политически. Той споменава нещо за комунистите и „кожите по стените“, с което предизвиква възгласи на недоволство в тълпата и подканяне от страна на организаторите да свършва по-бързо.

Блага Димитрова пък казва от трибуната, че Тодор Живков е превърнал България „от страна на розите в страна на склерозите“, и печели възторжени овации.
Хората се радват, че е свален един омразен диктатор като Живков, но още не се обявяват против новата политика на БКП. На митинга обаче се чуват възгласи за нови избори „веднага“ и един от ораторите – Александър Каракачанов, основателно отговаря, че трябва организация и време.

Само месец по-късно хората, които говорят на митинга, ще започнат да се делят. Дотогава обединени срещу режима, те застават в различни партии и движения. Това е първият шок от демократичните промени. По-малко от месец след първия митинг има втори, на който се издигат лозунги „БКП в Сибир“, хора късат партийните си книжки и оратори призовават за съд.

Към момента на първия митинг ЦК на БКП веднага възстановява в партията изключените Георги Мишев, Марко Ганчев, Копринка Червенкова и др. Отначало те приемат „помилването“, но по-късно напускат партията.

Нагласите у хората след падането на Живков са консервативни и те не приемат по-агресивните искания и обръщения от опозицията. Така се ражда острото противопоставяне между сини и червени.

Един от най-добрите оратори на СДС по това време е Петър Берон. Изказванията му по БНР предизвикват бурни реакции. След едно негово изявление се обажда недоволен слушател с репликата: „Защо пускате такива, дето са против?!“.

Подобни нагласи преобладават и до днес у голяма част от българите, нещо обичайно за страни с дългогодишен едноличен режим.

На 14 декември 1989 г. поради недомислие и мудност БКП предизвиква бурно недоволство, след като на заседание на Народното събрание не отменя чл. 1 от конституцията – за ръководната роля на БКП. Тази стъпка е продиктувана от процедурни причини – предложение за промяна на конституцията трябва да се внесе месец преди заседанието, а не е имало време това да бъде направено. Юристи твърдят, че е било възможно Петър Младенов, който на 17 декември е избран от парламента за председател на Държавния съвет (държавен глава), да суспендира този член от конституцията. Но така или иначе членът е отменен по-късно по законовата процедура. Лидерите на опозицията са подчертали значението на този чл. 1 и пред парламента чака огромна тълпа, която е бясна, че членът не е отменен. Тогава Петър Младенов излиза да говори пред тях, но от викове почти никой не го чува. След речта, на влизане обратно в парламента, той е записан от камерата на Евгений Михайлов да казва: „По-добре танковете да дойдат!“ Записът излиза наяве след 7 месеца, чак на следващата година, и предизвиква нови вълнения, палатков лагер пред президентството и накрая (през юли) оставка на Петър Младенов като държавен глава. През август 1990 г. новоизбраният парламент избира Желю Желев за президент.

Демонтажът на еднопартийната система започва и завършва успешно. Но поради агресивност и неопитност набързо създадената опозиция губи първите свободни избори през юни 1990 г.

Острото противопоставяне на сини и червени и създалият се двупартиен модел правят прехода към демокрация тежък и бавен, с много недомислия, във време, когато обременената икономика на социализма фалира и страната губи пазарите за неконкурентните си стоки и производства в страните от СИВ.

Следват няколко провала на сини и червени правителства. Двупартийният модел е разбит едва през 2001 г. с появяването на Симеон и неговата партия НДСВ, която печели с мнозинство изборите, но прави кабинет в коалиция с ДПС.