Чаках 8 години за жигули  

За колите през социализма е говорено немалко. Имаше известно многообразие, въпреки че производството беше малко, а търсенето голямо. Естествено, в края на 70-те и през 80-те можеше вече да се говори за известно автомобилно разнообразие по нашите пътища. Естествено, най-харесвана беше руската марка „Жигули“, но за нея се чакаше най-много. И то след като си направил първоначална вноска от 1500 лв. Даваше се съответен номер и след 7-8 години получаваш съобщение за закупуване. И аз чаках 8 години за жигули.

Немалко бяха и колите „Москвич“, които се славеха, че са най-здрави и непретенциозни. „Волга“ беше ведомствена кола, имаше много малко частни автомобили с тази марка. Руското чудо беше „Запорожец“, а източногерманското – „Трабант“. И днес е трудно да се определи коя от двете конструкции със своите решения е по-шокираща от техническа гледна точка.

В края на 60-те се появи и полската „Варшава“, доста тромава и не особено изящна, изпълнена най-често в сива цветова гама. Повече интерес имаше през 80-те към полските модификации на „Фиат“ или сръбския вариант „Застава-Юго“. Немците правеха и друг двутактов модел „Вартбург“. На пазара и по пътищата се срещаха и няколко последователни модификации на чешкия модел „Шкода“ с двигател, разположен в задната част на автомобила. За краткото време, в което се произвеждаха коли у нас по лиценз на „Рено“ с марките „Булгаррено“ и „Булгаррено Алпин“, те не успяха да наводнят пазара, но отделни автомобили се търкаляха доста години по българските шосета. Естествено, имаше и западни автомобили на българи, работили в чужбина и успели да си ги внесат оттам. В началото на 60-те години в една пресечка на ул. „Иван-Асен II“ – „Светослав Тертер“, беше паркиран един бежов американски „Понтиак“ с кожен салон, който беше софийска атракция. Негов собственик беше бивш служител в българското посолство в САЩ.
 
Тодор Тодоров, София