130 години от началото на Сръбско-българската война

На 14 ноември (2 ноември по стар стил) през 1885 г. Кралство Сърбия обявява война на Княжество България. Войната е първата в историята на България след Освобождението и е първата война, спечелена от българите като самостоятелна нация. От гледна точка на европейското военно дело, Сръбско-Българската война е забележителна със своята краткосрочност и с решителния характер на българското настъпление, който е съпоставим с успехите на Германия във Френско-Пруската (1870-1871г.) и Австро-Пруската (1866г.) войни.

Войната е следствие на завоевателните стремежи на сръбските управляващи среди за териториално разширение на изток за сметка на българските земи. Формален повод за избухването на Сръбско-българската война било недоволството на Сърбия от Съединението на Източна Румелия с Княжество България, с което според нея се нарушавало "равновесието" на Балканския полуостров, установено от Берлинския конгрес 1878 г.

Австро-Унгария открито тласкала Сърбия към война с България, за да може чрез изтощаването на двете малки държави да улесни своите грабителски цели на Балканите. Българското правителство положило всички усилия, за да бъде избегнато военното сблъскване със Сърбия. То дори изпратило и своя специална делегация в Белград, за да убеждава крал Милан и неговото правителство в безсмислието на готвената военна авантюра срещу България. Крал Милан обаче се оказал непреклонен. След като получил обещаните му от Виена 250 млн. динара помощ, той заповядал на сръбската армия да навлезе в пределите на България. Войната започнала на 14 ноември.

Сръбското правителство разполагало с 60-хиляден военен контингент и 500 оръдия. До започването на войната двете части на България - Княжество България и Източна Румелия, мобилизирали общо 108 000 души, в което число влизали и 14 000 опълченци от източнорумелийската милиция и няколко хиляди доброволци. Следователно България разполагала с по-многобройна армия от своята съседка. Но очаквайки враждебна реакция от страна на Османската империя спрямо извършеното съединение на двете български области, нейните главни въоръжени сили били съсредоточени на източната и граница. За тяхното прехвърляне на западната граница при тогавашното състояние на транспортните средства били необходими най-малко 5-6 дена. Освен това тя не можела да оголи и своята южна граница.

Не бил без значение и фактът, че непосредствено след Съединението по заповед на Петербург от редовете на българската армия били изтеглени всички руски офицери, което я лишавало от необходимия и команден кадър. В резултат на всичко това, макар и по-малочислена, сръбската армия имала значителни преимущества пред българската.

В първите няколко дни на войната сръбските войски бързо навлезли в българската територия. След съсредоточаването на българските главни военни сили започнали ожесточени боеве в района на Сливница. След тридневни сражения, сръбските войски били разбити и принудени да отстъпят назад. Победата на българските войски при Сливница решила изхода на войната в полза на България. Голяма заслуга за тази победа имали подполковник Д. Николаев, командващ Източния корпус, майор А. Гуджев, командващ Западния корпус, и др. български военачалници. В следващите дни сръбските войски започнали да понасят поражения и на другите военни сектори - при Драгоман, Цариброд и др. Изключителна храброст проявили и защитниците на Видинската крепост. Под командването на капитан Ат. Узунов те не допуснали нейното завземане от противниковите войски.

След пораженията при Сливница, Драгоман, Цариброд и др. миражът на крал Милан за една лека разходка до София не само че рухнал, но той се видял и принуден да отправи тревожен апел до правителствата на западните велики сили да се намесят незабавно и спрат настъплението на българите в пределите на неговата страна. В същото време сръбският владетел заповядал на своите войски да отбраняват Пирот. След двудневни ожесточени боеве, те обаче били разгромени от българските войскови части и принудени да отстъпят на запад по посока на Ниш. Сръбската армия не била в състояние повече да се сражава, а Сърбия се видяла изправена пред военен погром.

Тогава в нейна помощ се явила Австро-Унгария. Нейният пълномощен министър в Белград, граф Р. Кевенхюлер-Меч, пристигнал в Главната квартира на българската армия и настоял категорично да се прекрати по-нататъшно настъпление, като заплашил с намесата на австро-унгарските войски в конфликта. Освен това той заплашил княз Александър I Батенберг, че с навлизането на австро-унгарската армия в Сърбия щяло да се даде повод на Русия да окупира България и да го свали от престола.

Тази дипломатическа уловка дала резултат и князът заповядал да се преустанови настъплението на българската армия в Сърбия. Преговорите за примирие със Сърбия приключили на 28 ноември. Неговите клаузи били изработени във Виена от специално натоварена европейска комисия, включваща военните аташета на Великите сили. В последвалите преговори за изготвяне на мирния договор взел участие и представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор 1878 г. била считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор между България и Сърбия бил подписан на 19 февруари 1886 година.

Победата на България в Сръбско-българската война изиграла изключително важна роля за укрепване на международното и положение и за признаването на акта на Съединението. Заедно с това тя нанесла силен удар върху авторитета на сръбския крал Милан и станала една от причините за последвалата му скорошна абдикация от сръбския престол.