Георги Георгиев-Гец, един от най-обичаните български актьори, остава завинаги в паметта на зрителите с ролите си на силни, непоколебими мъже, които олицетворяват героизма и достойнството. Той бе част от златното поколение на Народния театър и българското кино, но след 1989 г. съдбата му пое в драматична посока. Принудителното му пенсиониране заедно с още плеяда звезди, безцеремонното му изключване от театралната трупа и усещането, че е „изхвърлен като ненужен“, го оставят с дълбоко огорчение.
Известно е, че по време на социализма Живков често посещавал премиерите в Народния театър и бил най-важен гост на коктейлите след тях. Един от хората, на които винаги обръщал специално внимание, бил именно Гец. Всички забелязвали уважението, което Тато изпитвал към него, дори повече, отколкото към други големи актьори от същото поколение.
Иронично или не, след свалянето на Живков през 1989 г. именно тези „любимци на режима“ стават мишени в културния сектор. През 1992 г. „златното поколение“ на Народния театър е пенсионирано от директора проф. Васил Стефанов. Мотивът – актьорите са навършили пенсионна възраст и не може да бъдат повече на щат. Действията на Стефанов, когото мнозина обвиняват за унижението, причинено на велики актьори, са началото на т. нар. театрална реформа. От театъра са махнати Гец, Георги Черкелов, Стефан Гецов, Виолета Бахчеванова, Наум Шопов, Славка Славова…
Сцената на пенсионирането на Гец е като кадър от драматичен филм. Един ден, без никакво предупреждение, директорът на Народния театър го вика в кабинета си и му връчва заповедта. „Стари сте, трябва да дадем път на младите“, му казват – без благодарност, без официално изпращане, без почести за десетките години, посветени на сцената.
Когато се връща в гримьорната, заварва майстори, които буквално изкъртват табелката с неговото име от вратата. Това е символичният край на една епоха – и личното му сбогуване с театъра, който обичал повече от всичко.
След този момент Гец не искал дори да минава покрай Народния театър. Сърцето му било прекалено наранено. Цял живот е играл пред пълни салони, публиката го е обожавала, но институцията, на която е дал всичко, се е обърнала срещу него.
Разочарованието му не било само от Народния театър, но и от държавата, която го оставила на произвола на съдбата. Години наред е играл в над 20 постановки на сезон, изпипвал е ролите си до последния детайл, участвал е в опасни сцени без дубльор – а накрая получава студеното отношение на забравата.
„Гец не можа да превъзмогне пенсионирането си и се поболя“, казва приживе Таня Масалитинова.
Въпреки че никога не играе пред празен салон, годините след пенсионирането му са трудни. Вече не е на екран, режисьорите спират да го търсят, а в театъра няма място за него.
Фаталното му последно представление е в Стара Загора. Преди да тръгне, дълго се сбогува с близките си – сякаш предчувства края. По време на спектакъла издържа докрай, но веднага щом завесата пада, рухва зад кулисите.
След шест месеца в кома, на 2 септември 1996 г. Георги Георгиев-Гец напуска този свят – огорчен, но никога забравен от публиката.
Все още няма коментари