Трите безпаметни запоя на Тато  

Много легенди, вицове и разкази има за Тато. Те са от първо или второ лице. Истина или откровена творческа фикция, но е факт, че Тодор Живков е най-дългогодишният партиен и държавен ръководител в България. За вкусовите му предпочитания и за любимата баница е писано много. Много по-малко известно е например това, че Живков е издържал на пиене и само три пъти в живота си се е отрязал безпаметно. Поне така твърди самият той пред журналисти, докато е под домашен арест във вилата си на „Секвоя“ в Бояна.

Първият път на голямо пиянство бил преди 9 септември 1944-та. Тодор Живков разказва пред репортери на 85-ия си рожден ден: „Веднъж преди 9-и отиваме на имен ден на колега. Какво направихме там, та се напихме всичките, и до ден-днешен не си обяснявам".

Бившият Първи признава и за друго пиянство. „Вторият път беше с Ворошилов. След Девети идва Ворошилов и даде вечеря на Политбюро. Аз бях тогава секретар на градския комитет и в качеството си на такъв бях поканен. Той водки разни беше донесъл и ни задължаваше да пием. То почна пиене. От начало до край се пиеше. Който не пие, го наказваше. Аз го гледах така и като не ме виждаше, изливах под масата. Обаче Ворошилов ме забеляза и ми даде водка във винена чаша. И се напих", разказва Живков, пускайки характерния си смях.

Негови приближени твърдят, че той не се отпускал пред тях и дори се карал на тези, които залитат към чашката. Факт е, че никой от близкия кръг на бившия Първи не разказва в спомените си за негови пиянски изцепки. Но пък има свидетелства за това, че на Тато никак не му е било лесно с Никита Хрушчов, който много му помогнал да затвърди едноличната си власт. Живков се научил и винаги преди да се видят с Хрушчов, се наяждал стабилно, дори със сланина, така че да може да поеме огромните количества алкохол, които бил задължен да изпие със съветския другар.

Иначе Тодор Живков подробно разказва и за третия път, в който според него се е отпуснал да се напие. „Сакар планина. Обсъждаме проблеми как да създадем икономика за населението там по програмата „Странджа – Сакар“. И ходихме за кеклици. Аз за първи път ловувах кеклици. Изчисляваха, че 30 км сме преминали пеш. Трябваше набързо да обядваме и да ходим на една среща. И аз какво направих, та пих една чаша коняк и се напих. Качихме се на президиума и питам как ще протече срещата. Колцанов беше първи секретар на Бургас. Каза, че ще открият накратко, после ще ми дадат думата. Аз - пиян, гледам да печеля време и викам: „Слушай, ти по-дълго се спри на проблемите". Той говори малко, но после взе думата местен другар и говори много, златни му уста, а аз доволен. Колцанов му праща бележка да спира, а аз викам: „Говори хубаво". А Колцанов се ядосва: „Хубаво - глупости, глупости говори".

„Човешко е и държавният глава да се напие. И не само три пъти", намеква Живков, че и друг път му се е завъртала главата. При един такъв случай той започнал да се кара на Пенчо Кубадински, че се е провалил с раждаемостта. По онова време, през 70-те години, Кубадински отговарял за увеличаване на населението в България.

През 1970 г. у нас пристига на официално посещение външният министър на Индия Роа. Под въздействието на френския коняк Тодор Живков се отклонява от основната тема на разговорите и започва да критикува седящия до него Пенчо Кубадински, че се е провалил с децата. Тато говори, че ако у нас се раждаха толкова деца, както в Индия, България щеше да цъфне и да върже. Той съвсем не се съобразява с факта, че правителството на Индия налага изкуствени ограничения на раждаемостта и темата не е много уместна за дебат. Преводачът успява да се намеси навреме и да спаси от по-нататъшни упреци Пенчо Кубадински, докато индийският външен министър упорито пита за какво говори Живков.

Освен пиянските истории около живота на Живков се спекулира и с пет мръсни тайни. Най-много неизвестни се крият все още около това как е бил свален от власт и защо демокрацията в България започва по този порочен и до днес начин. Всеки, ходил на „Секвоя“ към 1994 г., знае, че особено болезнена за Живков беше темата за българската перестройка и връзката между него и Горбачов.

На 11 март 1985 г.  Горбачов става генерален секретар на ЦК на КПСС. Той се зарича, че ще промени комунизма из основи. Не само в СССР, но и във всички останали страни. При първата си визита в България Горбачов заявява: „Ще вървим заедно“. И всичко изглежда розово, но действителността беше различна. След всяко посещение в Москва Тодор Живков се завръщаше по-мрачен, а думите на съветския лидер – „Дружбата си е дружба, но нефтът е с пари“, малко или много обясняваха какво е положението. Постепенно Горбачов се дистанцира от Тодор Живков, който, от своя страна, е със самочувствието на доайен сред ръководителите в соцлагера.

За да покаже, че и в България се извършва преустройство на системата, Тодор Живков въвежда Юлския указ 56. Промяната трябва да обхване икономиката, администрацията и дори политиката. Впоследствие се разбира, че готвените промени са само за пред руснаците и всъщност нищо няма да се промени. На хартия се даваше право на хората да развиват частен бизнес, но действителността е съвсем различна – всичко се извършва под строгия контрол на държавата. Тодор Живков заявяваше по този повод, че държавата е собственик, а гражданинът – стопанин.
Тогава на сцената излиза, съвсем неслучайно, посланик Виктор Шарапов.

Генералът от КГБ е изпратен в България през 1988 г. със задачата да свали Тодор Живков от власт. Операцията трябва да е безкръвна и да изглежда, че превратът е доброволен. От Москва посочват за наследник Петър Младенов, а Андрей Луканов трябва да помага при организацията на заверата в Политбюро. От края на 1988 г. генерал Виктор Шарапов провежда няколко разговора с Тодор Живков, в които пряко иска оставката му, но социалистическият лидер твърдо отказва да я подаде с мотива, че все още няма подготвен кадър, който да наследи дейността му. Силно пресиран, след един от разговорите между двамата Живков все пак заявява, че е готов да подаде оставката си. На 4 ноември 1988 г. пред Политбюро споделя, че е готов да освободи заеманите длъжности. Впоследствие се оказва, че това е ловък ход на Живков да провери лоялността сред приближените си. Неговите поддръжници и врагове обаче се досещат за намеренията на партийния лидер и всички до един засвидетелстват своята лоялност. Даже коленопреклонно молят Живков да не напуска властта. Сред най-активните в молбите си са Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров, Димитър Стоянов, Милко Балев и Йордан Йотов.

Следва една неочаквана и провокативна врътка. На 24 октомври 1989 г. външният министър, който е спряганият за наследник на поста на Тодор Живков – Петър Младенов, изненадващо подава своята оставка. От 1944 г. до този момент нито един министър не е хвърлял оставка. Младенов публикува открито писмо, чрез което обвинява Тодор Живков в авторитаризъм и го посочва за главен виновник за положението, в което се намира страната ни. Твърди се обаче, че това е сценарий, с който е запознат дори Тодор Живков. Има съмнения, че превратът е преминал без никакви усложнения, но просто е трябвало да се придаде героичен ореол на превратаджиите.

Както винаги, поне от най-новата ни история, за развитието на процесите своя ролята имат или нямат САЩ. Американците не стоят настрана от случващото се в България, но наблюдават отблизо какво става в държавата ни. С тази задача е натоварен посланикът Сол Полански. При всяка удобна възможност САЩ се намесва. Като например за погазването на човешките права, екологията и т.н. Американците дори успяват да се сдобият с писмото на Петър Младенов, в което той иска оставката на Тодор Живков. И до момента обаче отказват да разкрият кой им го е дал.