Ще скочат ли пенсиите, или пак ще си налягаме парцалите  

Като пенсионер се радвам, че най-после проблемът за увеличението на пенсиите трайно се настани в съзнанието на политиците. Защото имаше години, в които и дума не се отваряше за това. Залъгваха ни с някакво швейцарско правило, оправдаваха се с постни пици и не знам още какво си. А бившият финансов министър Владислав Горанов започваше да гледа страшно, ако някой му поставеше въпроса за ниските пенсии. Синдикатите си траеха, единият синдикален бос имаше жена на изключително висока позиция в държавна агенция, където стана течът на личните данни на почти целия български народ. Друга пък синдикална шефка обича да флиртува с камерите, изявява се като политоложка и размята черна грива в следизборните студия. А за пенсиите близо десетилетие, че и повече – нищо.

Когато започна политическата криза, предхождана от здравната преди нея, изведнъж всички политици се сетиха за нас – българските пенсионери. Сетиха се, защото вследствие на мъдро управление в страната останахме само ние. Всичко, което беше кадърно, трудолюбиво и готово да поеме риска да гради живота си от нулата, мина през летищните терминали с еднопосочен билет. И така ние в третата възраст се превърнахме в най-ухажвания електорат. Започна се с по 50 лв. отгоре върху пенсиите, после те скочиха на 120 лв. за три месеца и в същото време се заговори за трайно увеличение на пенсиите чрез промяна на индивидуалните коефициенти за изработено време. Ама всички ние знаем, че ако не беше политическата криза, четирикратните избори за една година, това нямаше да се случи. Така наречената стабилност за нас, пенсионерите, означаваше да си гледаме работата и да си налягаме парцалите. И обратно – политическата нестабилност, многократните избори принудиха партиите да се борят за пенсионерския вот. Хем сме многобройни, хем сме дисциплинирани и гласуваме, не берем гъби. Смеем се с наборите по градинките, че то политическата криза не било лошо нещо за нас, пенсионерите.
 
Тодор Вълев, София