Великден и лицемерната набожност  

Показността е изкушаваща. И заразна. Ние обичаме да се показваме. Да се правим на такива, каквито не сме. Да действаме по начин, за който знаем, че ще получи одобрението на околните. Или поне на по-голямата част от тях. Много рядко нарушаваме обществените условности. Каквото правят всички, това и ние. Защото не искаме неприятности. Не искаме да ни обвиняват в „различност“.

Тези наблюдения важат с пълна сила и за българската религиозност. Колкото и някои да твърдят обратното, ние не сме силно религиозни хора. Поне със сигурност не сме привързани към вярата така, както са гърци, руснаци, испанци, поляци... И това в никакъв случай не е резултат от полувековния „комунистически террор“, който според професионалните антикомунисти бил „убил“ нашата вяра. В Русия и Полша например също управляваха комунистически партии. Дори в Русия компартията управляваше повече десетилетия, отколкото в България. Но това не уби вярата на хората там. Всъщност в България и преди идването на комунистите на власт повечето хора не са били силно вярващи. Да, ходели са на църква. Да, ипълнявали са всички ритуали. Изобщо държали са се точно според предписанията на църковните власти. И дотам. Многобройните свидетелства на очевидци, наблюдатели и анализатори от онова време говорят точно за това. Твърде вкопан е българинът в земята, твърде силно свързан с материалното, за да има време и желание да отделя голяма част от времето си на религиозни размишления и страсти. Сигурно ви е направило впечатление, че след Средновековието у нас така и не се появяват религиозни мислители. Няма хора, които да поставят в центъра на своите разсъждения вярата и безкрайното многообразие на религиозните чувства. Няма дълбоки умове, които да разсъждават за същността на Бога, за Църквата, за религиозното просветление...

Вярно е, че в годините след 1989-а наблюдаваме един силен акцент върху всичко, което е свързано с християнството. Навсякъде се говори за религия, за православие. Храмовете са пълни с посетители. Само че този процес не е израз на някакво особено дълбоко религиозно чувство. Веднага след 10 ноември „вцърковяването“ за много хора беше просто поредният начин да дадат гласност на своя антикомунизъм. Да покажат, че окончателно са скъсали с миналото. Стигна се дотам, че някои „демократии“ се обявиха за „смели дисиденти“, които едва ли не са рискували живота си, защото „по комунистическо“ са ходели на църква на Великден. Факт е, че след „края на коммунизма“ стана модерно да бъдеш религиозен, да не пропускаш служба, да си „вцърковен“. Както и да се отнасяш с подозрение към всички, които не проявяват достатъчно религиозно рвение. Бонтонът на демократичните времена е да бъдеш „набожен“, както се изразяваха старите хора. Разбира се, живеем в свободна държава и всеки може да се държи, както намери за добре, стига да не нарушава правата на останалите. И именно по този показател в днешната коронавирусна ситуация може да възникне проблем. При това сериозен.

Държавните и църковните власти отказаха да затварят храмовете за Великден. Ограничиха се с призоваване към хората да си останат по къщите. Интересното е, че други държави, сред чиито граждани религиозното чувство е много силно, избраха по-твърдия подход. В Гърция например в храмовете ще присъстват само свещенослужители по време на големите празници, като техният брой не бива да надвишава петима души. При това говорим за силно православна държава. За държава, която в момента е управлявана не от някакви леви радикали, а от класическа консервативна партия, каквато е „Нова демокрация“. Така че със сигурност решението на гръцките власти да затворят храмовете за посетители в дните около Великден среща голямо неодобрение. Но въпреки опасността от спадане на рейтинга управляващите в Гърция се решиха на този ход. Вероятно защото разбират, че здравето е по-важно от рейтинга. Колкото и религиозни да са гърците, вероятно изпитват известни съмнения в твърдения от сорта на тези, че „човек не може да се зарази в храма“ и „че вярата ни е опазила толкова години, ще ни опази и сега“. И май имат право да се съмняват. Защото някои от най-големите огнища на коронавирусна инфекция избухнаха именно по време на религиозни събирания. На 18 февруари във френския град Мюлуз се събират хиляди вярващи, членове на евангелистката църква „Отворени врати“. В рамките на три дни се провеждат различни мероприятия, които се радват на голяма посещаемост. Съвсем скоро след това броят на заразените от коронавирус във Франция започва драматично да расте. В самия Мюлуз епидемичната обстановка е толкова тежка, че се налага най-тежко болните да бъдат транспортирани в болници в Германия.

Все пак не е справедливо да твърдим, че организаторите на мероприятието във френския град, както и участниците в него са проявили безотговорност. На 18 февруари разпространението на коронавируса съвсем не беше такова, каквото стана само две-три седмици по-късно. Само че ние вече знаем. И можем да се досетим какво би могло да се случи, ако се допусне голямо струпване на хора. По какъвто и да било повод. Струва ми се, че едва ли някой би се разсърдил на висшите ни архиереи, ако бяха решили службите по Великден да се провеждат без присъстието на вярващи. Ръководителите на католическите църкви взеха именно такова решение. И никой не ги обвинява, че са „отстъпници от вярата“. Папа Франциск отслужи Великденското богослужение в почти празната базилика „Свети Петър“. Площадът пред храма също пустееше по време на произнасянето на традиционното му послание „Urbi et Orbi“. Това никога не е било.Но и нищо еретическо няма в него. Защото физическото присъствие във и около молитвения дом съвсем не е единственият начин да покажем своята религиозност. И в случая не става дума за някакъв съвременен прочит на християнството. За това се говори още в Новия завет. В Евангелие от Матея пише: „А ти, когато се молиш, влез в скришната си стаичка и като си затвориш вратата, помоли се на твоя Отец, който вижда в тайното, и той ще те възнагради наяве.“

Впрочем едни от най-тачените хора в християнството са именно отшелниците . Тоест тези, които са се отказали от всякаква мирска суета, от всякаква показност и в продължение на дълги години служат на Бога в абсолютно усамотение. Да, за днешния човек, който е впримчен в непрекъснато реално и/или виртуално общуване, това изглежда непостижимо. Но пък и никой не ни кара да ставаме отшелници. Достатъчно е да си останем вкъщи на Възкресение Христово. Никакъв грях няма да извършим, ако не обикаляме в полунощ храма или не се шматкаме през деня по улиците. Тъкмо обратното. Оставайки си у дома, ще бъдем по-искрени и чисти във вярата си, отколкото, ако решим да показваме на всички какви примерни вярващи сме. Бог, към когото твърдим, че сме особено привързани, няма никаква нужда от подобни демонстрации. Лицемерната набожност е празна суета. А във времена на епидемии може да бъде и смъртоносна. В буквалния смисъл.