Васил Божков – и най-силният олигарх е по-слаб и от най-слабата държава

Той е олицетворението на трийсетгодишния ни преход. Има висше математическо образование и се занимава с хазарт още преди 1989 г. Скоро след тази сакрална година се превръща в бизнесмен. Става съдружник с други емблематични лица на прехода. Остава жив обаче. За разлика от повечето от тях. Може би защото е по-умен. А може би защото е имал повече късмет. В сферата на Божков късметът е също толкова необходим, колкото и умът. И други бизнесмени – както живи, така и отдавна покойници, колекционират произведения на изкуството. Но ничия колекция не може да се мери с тази на Божков. Едва ли е най-добрата в света, както побързаха да кажат някои, но със сигурност впечатлява. Със сигурност и начините, по които са постъпвали артефактите в нея, е впечатляващ. И едва ли винаги са абсолютно законни. Сигурно ще продължаваме да се чудим. Както и ще се чудим дали винаги заниманията на Васил Божков са били абсолютно законни. И за още нещо ще се питаме дълго време. Дали законите не са били правени или преправяни така, че да бъдат в унисон с интересите на Божков. А и на много други бизнесмени.

И така стигаме до един архиважен, както обичаше да казва другарят Владимир Ленин, въпрос. Как се прави бизнес в България през последните три десетилетия? И изобщо на какво прилича това лелеяно „пазарно общество“, което според мислителите на прехода е нещо като „земния рай“? Какво всъщност представлява българският капитализъм? Основният извод от изтеклите трийсет години е, че е абсолютно невъзможно да си успешен бизнесмен, ако не си в изключително тесни връзки с политическата класа. В България бизнес, независим от политиците, няма. Няма значение дали ще се занимаваш с хазарт или със строежи на пътища. Или и с двете. Във всички случаи зависиш от държавата. Тоест от управляващите депутати, от министрите, от премиерите. Само те могат да ти позволят да богатееш безконтролно. Не го правят от алтруизъм, разбира се. Срещу солидно възнаграждение го правят. Това е цената, която трябва да платиш, ако искаш да си в елитния капиталистически клуб на свръхбогатите. И Васил Божков е прекрасен пример в това отношение. Най-печелившият му бизнес, хазартният, става особено доходен, когато се правят съответните промени в закона. И когато надзорните държавни органи (се правят, че) не виждат очеизвадните нарушения. Разбира се, че работещи в тези органи са купени. Но не само те. Купени са и техните началници от политическия елит. Васил Божков със сигурност знае как се прави това. За него говореха, че в различните периоди от време е имал цели парламентарни групи. И техните членове са от целия политически спектър. Защото парите изтриват партийните различия. А големите пари ги изтриват най-добре.

Извратената свързаност между политици, бизнесмени и типични представители на подземния свят – ето това е същината на българския преход. И Васил Божков е неговото най-добро олицетворение. Включително и с прословутата си Национална лотария. Защото, докато един елит бясно забогатява, на останалите им разправят басни. На по-семплите хора им казват, че ще станат богати, ако търкат талончета. На по-претенциозните им внушават, че ще се издигнат благодарение на труда и таланта си. И двата разказа са лъжливи от началото до края. Обаче хората им вярват. Защото им го казват по телевизора. Да, за разлика от класическите олигарси, например тези в Русия, Васил Божков не притежава медии. Просто не му трябват. Излишен разход са. С парите, които притежава, може да си купи достатъчно медийно влияние. Изобщо с парите, които притежава, може да си купи всичко. И това усещане няма как да не доведе до самозабрава. До чувството, че си всесилен. Че можеш да правиш всичко. А това е опасно усещане. Най-вече за усещащия го. Колкото и богат да е един бизнесмен, той не бива да забравя, че и най-силният олигарх е по-слаб и от най-слабата държава. Колкото и омаломощена да е държавата, тя притежава достатъчно възможности, за да се разправи и с най-одиозния капиталист. При това за отрицателно време. Помните ли олигарха Михаил Ходорковски? Един от най-богатите хора не просто в Русия, а и в целия свят. Арестуваха го на борда на частния му самолет и прекара следващите десет години от живота си зад решетките. Беше свикнал да пие кафето си в Москва, да обядва в Париж и да вечеря в Дубай. В един момент обаче движенията му бяха принудително ограничени. Единствено в рамките на затворническото пространство. Това е класическата съдба на всеки олигарх, решил, че се е превърнал в Божи помазаник. От частния самолет директно в килията. Или в изгнание – при благоприятно стечение на обстоятелствата.

Съвсем естествено този обрат е съпроводен с одобрителните възгласи на обществото. Някои наричат това завист и естествено желание за мъст в душите на „лузърите“ по отношение на „успелите“. Това обяснение щеше да бъде вярно, ако ставаше дума за успели благодарение на собствените си способности. У нас се изискват съвършено различни качества, за да успееш. И затова българските „успели“ няма как да предизвикат възхищението на публиката. Тъкмо обратното. Публиката се радва, когато някой „успял“ си получи заслуженото. Да, винаги ще има обвинения към държавата, че действа избирателно, когато поставя конкретен олигарх на мушката. Винаги ще се задава въпросът „защо точно този“? Нима няма други, които заслужават същата съдба? Винаги ще съществува съмнението, че истинската цел на конкретната наказателна операция е не тържеството на справедливостта, а отнемането на печелившия бизнес. Но въпреки всичките тези, напълно оправдани, и съмнения по-голямата част от публиката ще аплодира „дисциплинирането на олигарсите“. И ще дарява с любовта си извършителите на подобни действия.

Едва ли сте забравили как започна възходът на днешния български премиер. Бойко Борисов се вписа удивително добре в ролята на „народния отмъстител“, на човека, който „хваща престъпниците“. Вярно, после „съдът ги пускаше“, но това никак не вредеше на популярността на Борисов. Изтерзаното от престъпления и корупционни схеми българско общество искаше да види поне някой наказан. Или да си въобрази, че някой ще бъде наказан. И дори няма значение дали става дума за „мутра“, за „добре облечен бизнесмен“ или министър. Достатъчно е някое подобно лице да получи обвинение или да се озове зад решетките. Дори и за малко.
Само че истинският проблем не е в конкретните лица. Не е у Васил Божков, Цветан Василев или Нено Димов. Големият проблем е в порочната система, която действа вече трийсет години. Докато тя е непокътната, винаги ще има както олигарси, така и необяснимо бързо забогатели политици.