Трагедията с Милен - моралният нокаут на България

Надрусано богаташче уби навръх Великден в София журналиста Милен Цветков. Подробностите около кошмарната трагедия изпълниха всички медии, но лично мен най-много ме ужасява един детайл – пътната полиция не е установила никакъв спирачен път на луксозния джип Audi Q7, в който се е возил друсаният с амфетамини убиец. Той не е натиснал никакви спирачки и се врязал в колата на журналиста като танк. Милен Цветков не е имал дори малък шанс да оцелее след такъв зловещ удар. Видях в телевизионните репортажи на какво прилича колата му – сякаш е минала през машина за компресиране на метал. Свидетелите на пътния инцидент допълниха още смразяващи подробности – надрусаният келеш дори не се е поинтересувал от състоянието на журналиста. Стоял си е в джипа дрогиран, безучастен, циничен, самодоволен...

И не, не се опитвам да предам картината на мелодраматичен конфликт. Това е озъбената, перверзна и отвратителна ситуация, в която съществува България днес. В нея има нещо кафкианско, нещо дотолкова абсурдистко и депресивно, че би накарало дори Самюъл Бекет да си пререже вените с тъп бръснач.
А най-отвратително става, когато човек се замисли реалистично за ситуацията. Разглезеното и дрогирано богаташче в случая просто изтегли късата клечка – уби изявен и популярен журналист, човек със силна обществена биография, мощен глас и интересни разбирания. И сега Кристиан Николов вероятно (само вероятно, уви) ще бъде наистина наказан за своето отвратително деяние. Но представете си, че жертвата не беше Милен Цветков. Представете си, че надрусаният беше се врязал в колата на обикновен човек. Банда от скъпоплатени адвокати щеше да доказва, че той е високоморален млад човек, който инцидентно е нарушил закона. Случаят щеше да се поразвърти из съдебните инстанции, а най-накрая щеше да приключи в обществена анонимност и непукизъм. И вероятно само след няколко години убиецът отново щеше да е на пътя, нагъл, самоуверен и пълен до гърлото с усещането, че тази държава му принадлежи, че той е безнаказан супергерой, за когото не важат правила и закони, че той е над всичко и всички.

И точно в това е проблемът, в който България се дави днес. За 30 години мутренско беззаконие и узаконена посредственост костюмираните олигарси на прехода създадоха поколение, което живее с циничния и брутален манталитет, че абсолютно всичко му е позволено.

Това е моралният нокаут на България.

През годините виждахме проблясъци на тази изкривена страна, в която живеем. Всички си спомняме колко възмущение натрупа сценката, в която синът на Цоло Вутов изхарчи 40 хиляди долара за свръхскъпо шампанско в курорта на баровците Куршвел. И това докато кара персонала на заведението да му пуска долнопробния чалга-хит „Шушана“. 40 хиляди долара за шампанско е като шамар в лицето на всеки българин, който обикновено бачка от тъмно до тъмно, без да е сигурен, че в края на месеца ще вземе и хиляда лева. Тогава всички много малко писаха за бащата Цоло Вутов – мастит капиталист, любимец на властта, вечен храненик на държавните поръчки, редовен участник в най-мащабните инфраструктурни проекти. Това не са богати хора, които са натрупали състояние от собствени идеи, инициативност, пробивност, интелект и вечни битки в конкурентна среда. Това са паразити, които знаят да смучат единствено държавни пари, да се тупат в гърдите, че са свръхуспешни бизнесмени, и да предават това нагло и лъжливо дебелоочие на следващото поколение.

Точно такива паразити възпитаха хора като Кристиан Николов. Можем само да си представим биографията на надрусания убиец – разглезено богаташче, което няма представа какво е да се бориш за прехраната си, възпитано като ГМО в свят на безкраен разкош и нагло незачитане на морал и правила. Точно тази атмосфера те води до момента, в който, друсан с амфетамини, се качваш на луксозния си джип и помиташ човек, който прилежно чака на червен светофар. Това не е просто бай Ганю. Уви, днес Алековият герой вече изглежда безкрайно прилежен, романтичен, дори светъл на моменти. Това е манталитет на самозабравена каста, напълно лишила се от човешки образ, разбирания и морал.

Някъде прочетох, че не било правилно да прилагаме класов анализ в тази ситуация. Младите се друсали, защото принципно не виждали смисъл в света. „Дръпваме си ганджа от цигарите, когато е слаба, пробваме с инжекция“, както пееха „Контрол“ в дивото начало на прехода. Подобна гледна точка обаче е налудничава, защото приравнява жертвите на системата и паразитите, които се възползват от нея. Не са много наркоманите, които могат да се качат на свръхлуксозен джип и да пометат като танк друга кола. Пред очите си днес виждаме продукта на безвремието, в което живеем. Оживялата мутренска наглост, предадена от поколение в поколение. Самозабравените наглеци, които възпитаха поколение, което не знае как да се бори с живота, защото никога не му се е налагало. Чалга-богаташчета, за които връх на битието е да смъркат кока от фалшивите бюстове на плеймейтки и да се къпят в шампанско и хайвер. Някаква извратена мутация, която с болка и кръв ни показва до какво дъно се е сринала нашата прекрасна страна.

Гледах по телевизията как изваждат богаташчето от ареста, той беше целият закачулен, за да не би безценното му лице да лъсне в национален мащаб. Много късно ми се струва за срам. Как не го досрамя да се качи на джипа си друсан? Как не го досрамя, когато унищожи един от светлите гласове в българската журналистика?

Това разглезено и самодоволно поколение не може да доведе никакво различно бъдеще на страната. Новобогаташкият снобизъм, който излъчват, е като брутална воня, която задушава подобно на военен газ. Далеч съм от мисълта да обвинявам хората за това развитие на нещата. Виновна е атмосферата, която ни беше създадена. Една паразитна каста от паразити напълно стопира надеждата за нормално развитие на страната. За тях са важни луксозните им коли, а не работници. За тях е важна дизайнерската дрога, а на развитието на страната. За тях са важни скъпите дестинации, а не съдбата на държавата. И заради това, когато ми кажат как частната инициатива е мотор за развитие, ми идва да удрям с голи юмруци по някоя стена. Видяхме докъде води тя в нейния най-чист и блестящо извратен вид. До дрогата и джипа. До усещането, че са над законите, защото реално те наистина са над законите. Обикновените хора търпят цялата жестокост на калпавата съдебната система, за надебелелите олигарси тя никога не е на мястото си.

Историята претърпя и още по-интересно развитие. Оказа се, че един от спътниците на Кристиан Николов е синът на депутата Лъчезар Иванов. Той (синът) моментално си бие шута от местопрестъплението и се предава едва по-късно. Нямам намерение да се меся в личния живот на един човек, но дълбоко не разбрах мотивацията на бащата. Казват му, че синът му е в ареста, а неговата първа реакция е да почне да звъни на медиите и да принесе детето си в жертва на медиен линч. Не искал да вдига чадър над своето поколение. Да отидеш да се поинтересуваш какво прави детето ти не е чадър, а проява на елементарна човечност. Дали си го гледал или не, няма значение. Децата най-много се нуждаят от родители в миговете на такава голяма криза. Да, сгафил е жестоко, да, извършил е нещо непростимо, но в ситуация, в която целият свят е срещу теб, е добре да имаш родител наоколо. Дори и лично да ти трие сапун на главата и да ти чете гръмогласно конско. И това също ми се струва като очертание на скелета на обществото ни. Видяхме един надрусан убиец и един баща, който прецака сина си, за да оцелее политически и да не го разнасят по заглавията на медиите. Не знам, струва ми се, че това е някакъв обърнат, изкривен, диаболичен свят, който се е впил като раков тумор в нашето съществуване. И заради това историята с Милен Цветков бе приета толкова лично от много хора. Защото метафората е повече от ясна – тези, които съществуват в сенките, къпят се в самодоволство и създават поколение от разглезени келеши, буквално убиха един журналист, посветил се на търсенето на своята истина. Сблъсъкът на тези светове разтърси обществото и единственият светъл лъч в такава ситуация е, че подобни емоции обикновено могат да се превърнат в политическо осъзнаване. Защото, когато видиш самодоволните мутри на тези самозабравени богаташи, ти се приисква подобно на малкото момиченце от разказа на Смирненски да стиснеш юмруци и да просъскаш – „Два свята. Единият е излишен“. Крайно време е да излезем от този кафкиански лабиринт и с кристална яснота да заявим какво се случи с нашия живот, държава и време. Така смъртта на Милен Цветков няма да остане в статистиката, а ще придобие реален смисъл.