Съветската армия не ни освободи, а ни окупира! Както нямаше фашизъм, така нямаше и комунизъм

Не минаха и три дни, откакто на 6 септември уж се съединихме и тутакси пак се разешихме. Естествено, около датата 9 септември.

И пак се превърнахме в „демократи“ и „антидемократи“, „комунисти“ и „антикомунисти“, „антифашисти“ и „фашисти“. А миналото ни стана от „светло“ - „кърваво“, от „освобождение“ - „ново заробване“, и какво ли не още.

Боже Господи! Минаха 75 години, а ние още се дърлим! Вместо, както го сториха останалите следвоенни демокрации – от Германия и Италия след 1945-а, през Испания и Португалия през втората половина на 70-те, до бившите социалистически страни в началото на 90-те, - да спрем и да тръгнем напред!

В науката на едно от важните условия за това му казваме „споразумение относно миналото“. Ами хайде най-сетне и ние да го спазим!

Имало било през 1923-1944 г. в България „монархофашизъм“. Да, ама не. Кога най-сетне ще вденем, че монархия или република са форми на държавното управление, а демокрация или недемокрация са същност на политическите режими?

И че от тази гледна точка „монархофашизъм“ е нещо като „дървено желязо“?

Имали сме били през 1923 г. „първото в света антифашистко въстание“. Ами глупости – как ще имаш „антифашистко въстание“, като нямаш фашизъм? Превратът от 9 юни е срещу личния режим на самозабравилия се диктатор Стамболийски и е организиран от военните при подкрепата на почти всички политически партии, включително и социалдемократическата. За какъв „фашизъм“ иде реч?

А това, че през септември по нареждане на Комунистическия интернационал верните му слуги в България организират зле подготвен и предварително осъден на неуспех метеж, си е чиста самоубийствена авантюра. Както и атентатът в църквата „Св. Неделя“ две години по-късно.

Бедата е, че и в двата случая за това плащат с живота си хиляди невинни идеалисти, включително и част от елита на тогавашната българска интелигенция. Ама това не е проява на „фашизма“ като изградена политическа система, защото такава просто няма.

Няма и в следващите  20 години, в които постепенно ловкият цар Борис ІІІ постепенно изгражда личния си режим. Спазвайки при това принципа си „Винаги с Германия, никога против Русия“?

Ще се споразумеем ли някога по тази част от миналото си? Или просто на част от нас май не ни е изгодно?

През септември 1944 г. съветската армия не ни освобождава (няма от кого), а ни окупира. Но това става по споразумение с другите две „велики сили“ от антихитлеристката коалиция – Великобритания и САЩ. Те си искат Западна Европа (Чърчил – и Гърция, за да контролира Проливите), а останалата част от континента просто я харизват на СССР. Без при това изобщо да се съобразяват с волята на „малките“ народи, попаднали в т. нар. „съветска сфера на влияние“.

Ще се споразумеем ли и по тази част от миналото си? Или отново едни ще се фръцкат като „герои от антифашистката борба“, а други ще ги хулят, че са наложили и в България „комунизма“?

Да, след 1944 г., и особено през 50-те – 70-те, у нас се построи много. Но мигар другите държави, а и като цяло светът, стояха на едно място и чакаха да ги настигнем?
Ами май не. Само дето го правиха в различни условия – едните като демокрации и свободни пазарни икономики, а другите, между които и ние, като недемокрации и „държавен социализъм“. Не че и те не вървяха напред, но много по-бавно и с неспирно изоставащи темпове.

А в политически аспект – като утвърждаващи се лични диктаторски режими от авторитарен тип. Което обаче приключи в края на 80-те години, когато и те тръгнаха от недемокрация към демокрация.

С което искам да кажа, че както нямаше фашизъм, така нямаше и комунизъм. А в по-общ план и предишните „антифашисти“, и днешните „антикомунисти“ са по-скоро дребни политически (а и преди, и сега добре платени) шмекери.

Ако някой тръгне обаче да ме убеждава, че това станало главно под натиска на „вътрешните опозиционни сили“, направо да спре да си хаби силите. Просто настъпи времето на т.нар. „трета (постиндустриална) епоха“, в която САЩ, а в по-широк смисъл и западната икономика, буквално смазаха СССР и сателитите му от Изтока. И те бяха принудени да признаят поражението си. И да приемат демокрацията – не само стопанска, но и политическа.

И от тази гледна точка така, ако през 1944-та руснаците ни окупираха политически и икономически, през 1989-а бяха заставени да ни освободят от опеката си.
Ще се споразумеем ли някога и върху този безспорен факт, който също е част и от нашето минало?

Или и по него няма да спрем да се делим? Неспирно ровейки при това в историята си, вместо да погледнем напред?

Май засега първото се оказва по-лесно. Само че, докато я караме така, „светлото европейско бъдеще“ ще става все по-далечно...