Ще има ли прошка за Кирил Петков от Харвард

След установяването на демокрацията у нас един от най-любимите митове на населението стана този за „успелите българи в чужбина“. Тази прословута „чужбина“ – без значение дали става дума за Гърция, Великобритания, САЩ, Канада или Барбадос – изглеждаше на повечето от нас като някакво вълшебно място. Напълно достатъчно е да се озовеш там, за да станеш приказно богат и невероятно успял. Щом детето е заминало за чужбина, значи се е оправило веднъж завинаги в живота – така разсъждаваха повечето българи. И нямаше значение с какво се занимава въпросното дете – дали е студент, разносвач на пици, сервитьорка, продавачка, гледачка на възрастни хора – нещата с неговата съдба биваха представяни така, все едно лично Господ го е повел по сияйните пътеки на успеха.

Разбира се, с течение на времето този захаросан мит започна да се разтапя. Стана ясно, че далеч не всички напуснали България сънародници водят някакъв особено хубав живот. За мен най-добрата дефиниция за успял българин в чужбина е следната: човек, който, когато се прибира в родината, не бърза да си оправи зъбите. Просто в чужбина зъболекарските услуги са доста скъпи. Ако ти наистина си успял там, ще можеш да си позволиш да си платиш скъпо лечение в съответната държава, а няма да търпиш, за да се върнеш в България и да минеш по-евтино.

През последните години митът, наречен „успял българин в чужбина“, претърпя съществени изменения. Вече не всеки сънародник, напуснал България, се смята за такъв. Вече се обръща особено внимание на образованието, което си получил в съответната чужда държава или държави. Колкото по-престижно е висшето учебно заведение, с което свързват името ти, толкова с по-голямо уважение те гледат сънародниците. И така, публичното пространство се препълни с хора, които размахват чужбински дипломи. „Аз съм завършил Харвард“, „Аз – Кеймбридж“, „Аз – Оксфорд“, „Аз – Принстън“. Някои от хората, които правят подобни заявления, не лъжат. Те наистина имат дипломи след прекарано сериозно няколкогодишно следване във въпросните, а и други престижни университети. Обаче други сънародници яко лъготят. Или да го кажем по-меко, леко манипулират. Те са се докоснали до някой престижен университет, обаче това докосване няма нищо общо със задълбоченото следване. Обикновено става въпрос за специализация в рамките на няколко седмици или няколко месеца. Впоследствие тези специализация биват представяни като сериозен академичен труд. И документът, който тези специализанти получават, няма нищо общо със заветната „диплома“. Това си е най-обикновен сертификат, удостоверяващ, че лицето се е мотаело известно време в някое учебно заведение. А с развитието на технологиите дори не е необходимо физически да се мотаеш. Достатъчно е да се запишеш на онлайн курс. Ще получиш същия сертификат, който после ще представяш като „диплома от престижен университет“.

От гледна точка на мита за „успелите българи в чужбина“ е интересно да проследим случващото се с някои от популярните политически лица в момента. Да вземем най-напред несъстоялия се премиер, номиниран от „Има такъв народ“. Пламен Николов много държеше да бъде възприеман не просто като философ и бизнесмен, но и като човек със сериозни академични постижения в странство. Като доказателство за това на една пресконференция г-н Николов размахваше документи, които наричаше „дипломи“. Една бърза проверка обаче показа, че специално документът от университета в австрийския град Клагенфурт трудно може да бъде наречен „диплома“. Тоест Пламен Николово не е защитил научна степен в Клагенфурт, както изглеждаше от предишните му обяснения. Става дума за словесни еквилибристики, благодарение на които някой кандидат за висок пост може да остави у публиката впечатлението, че има докторска степен от Станфорд примерно, докато в действителност единственото, което има, е споменът от стола във въпросния университет, където е бил на едномесечна специализация.

Митът за „успелите българи в чужбина“ понякога оказва такова силно въздействие върху мисленето на много сънародници в България, че те са склонни да простят на „успелите“ неща, които никога не биха простили на други. Да вземем актуалния случай с канадското гражданство на министъра на икономиката Кирил Петков. Той твърди, че се отказал от канадското си гражданство, преди да бъде назначен за министър, докато критиците му настояват, че нищо такова не е направил. Предстои да разберем, надявам се в скоро време, каква точно е истината. В случая обаче има един въпрос, който повече ме вълнува. И той е свързан с двойните стандарти, които някои прилагат, съобразно това дали въпросният човек им е симпатичен или не. Няма спор, че Кирил Петков е симпатичен. И е логично да има много почитател/к/и. Вероятно феновете му щяха да са доста по-малко, ако пак беше завършил Харвард, но изглеждаше като Делян Пеевески. Много ми е интересно поведението на многобройните фенове на министър Петков. Обикновено става дума за хора, които лягат и стават с твърдението, че най-важното нещо на този свят е спазването на всеки закон, на всяка негова буква и запетая. Тези хора безрезервно вярват в тезата, че единственият начин, по който България може да се оправи, е провеждането на радикална съдебна реформа. Като нейната основна цел е осигуряването на абсолютното спазване на закона. И изведнъж същите тези хора, когато стане дума за това, че е възможно министър Петков все още да е канадски гражданин, а това е нарушение на закона, почват да увъртат: ама това ли било най-важното сега, какви са тези издребнявания, какво значение имал някакъв си закон, много по-важни били нещата, които човекът правил, а не дали е гражданин на чужда държава. В подобни твърдения има логика, стига да не излизаха от устата тъкмо на хората, които са превърнали спазването на закона в свещена кауза. Щом искаш законопослушание, трябва от всички да го искаш. А не да правиш изключение за хората, които са ти симпатични.

Кирил Петков наистина е симпатичен човек, наистина говори хубаво и наистина е завършил Харвард. Обаче това достатъчно ли е, за да му бъдат простени разни прегрешения, в случай че бъдат открити такива? Феновете му със сигурност ще дадат положителен отговор на този въпрос. Обаче на мен ми се струва, че е добре да се отърсим от фенството, когато не става дума за спорт, и да прилагаме еднакви критерии към партиите и политиците. Защото еднаквите критерии, прилагани към всички, са белег на нормалност и цивилизованост.