Селските хитрини на Зоран Заев        

Северномакедонският премиер Заев се разходи до България, видя се с тоя-оня, избълва три-четири евроклишета, усмихвайки се като селски тарикат, и скоропостижно си замина. Въпреки официалните прессъобщения никой не разбра какво всъщност е правил у нас, предлагал ли е нещо смислено, искал ли е да бъдат подписвани някакви съвместни документи. Да, неофициално се завъртяха различни информации, че Заев „нещо бил предложил“, ама това „нещо“ звучеше толкова обтекаемо и неясно, че беше равносилно на нищо. Звучи странно, но Скопие упорито отказва да разбере, че ако продължава с политиката си на инат по отношение на България, ако продължава да повтаря лъжите си по отношение на историята, никакъв ЕС няма да види. От известно време северномакедонските „политичари“ са измислили една линия на поведение, в която вярват със същото настървение, с което вярват, че Самуил бил „македонски цар“. Смятат, че щом са успели да организират антибългарски фронт в ЕС, значи прекършването на съпротивата на България е само въпрос на време. Факт е, че натискът от най-различни международни фактори по отношение на София да пуснем Скопие в ЕС е силен. Също така е факт, че както високопоставените брюкселски фактори, така и разните му там премиери и министри в отделни държави нямат никакво понятие от лъжите и манипулациите, които в продължение на десетилетия бълват нашите „братя“. Въпросните личности искат само едно – тяхната „адженда“ да върви гладко, да няма пречки пред дневния ред, който са измислили, и да има единство и разбирателство в името на „европейските и евроатлантически ценности“. Всякакъв опит от българска страна да бъде обяснено защо не сме съгласни Северна Македония веднага да започне преговори с ЕС се удря в стената от неразбиране на същия този ЕС.

Разбира се, нужно е да признаем, че не само упоритото нежелание на висшите еврочиновници да се задълбочат в темата е причината за непопулярността на нашата позиция. Дълго време ние мълчахме по темата. Македонските учебници бяха пълни с лъжи от сорта на тези, че сме били „фашистки окупатори“ и „татари“, че български герои като братя Миладинови и Гоце Делчев са „чистокръвни македонци“, а ние или мълчахме, или се отчитахме с някакви вяли протести. След като първи в света признахме независима Македония през 1992 г., значи там вечно ще ни бъдат благодарни – общо взето, това беше моделът на разсъждение на повечето ни политици. Явно бяха забравили една много популярна българска фраза, че „никое добро не остава ненаказано“. А когато се усетихме, когато разбрахме, че нашите македонски „братя“ нямат никакво намерение да са ни благодарни, бяхме силно закъснели. Европейското мнение вече беше обработено от антибългарската пропаганда, а америкаците ни натиснаха, така че нямаше как да се противопоставим на влизането на македонците в НАТО.

Все пак хванахме последния влак. Тоест, проявихме твърдост и ясно заявихме, че никакъв ЕС няма да види Скопие, докато не престане с лъжите и претенциите си към България. Твърдата българска позиция беше ясна и напълно съобразена с историческите факти. Да, можете да се наричате както искате, вие, днешните граждани на Северна Македония, можете да наричате както желаете днешния си език, но сте дължни да признаете български характер и на населението и на говорения по тези места език преди 1944 г. Прятна изненада предизвика също и фактът, че всички български партии, независимо от огромния антагонизъм помежду им, застанаха зад тази позиция. Избраха да подкрепят историческата истина, а не да търсят дребни дивиденти за себе си. Неприятното е, че в този момент, в разгара на предизборната кампания, това естествено единство взе да се пропуква. Бойко Борисов използва срещата си със Зоран Заев, за да атакува за пореден път президента Радев и служебното правителство. Разбира се, лидерът на ГЕРБ няма никакво основание да харесва нито президента, нито съставения от него кабинет. Но е много вредно да бъде жертвано принципното единодушие по значим външнополитически проблем заради вътрешнополитическите ни дрязги.

Също толкова вредна е позицията и на някои наши сънародници, претендиращи да бъдат олицетворение на „цивилизованост“ и „европейскост“. Според тези видни представители на „гражданското общество“ България не бивало да слага никакви пречки пред желанието на Северна Македония по-скоро да стане член на ЕС. Историята нямала никакво значение, важно било да „гледаме напред“ и да сме се придържали към „евроатлантическите ценности“. Не мисля, че хората, които говорят подобни неща, действително ги мислят. Говорят ги не по убеждение, а защото за това им се плаща. Всъщност „изчегъртването“ на историческата истина не е действие, насочено само срещу България. Това е целенасочена генерална политика. В основата на този глобалистки възглед стои идеята, че разликите между отделните държави трябва да бъдат окончателно премахнати и всички народи да се слеят в един общ либерален котел. Не бива да има памет за миналото, защото тя пречи на унификацията на бъдещето. Това е и основната причина, поради която високопоставените брюкселски чиновници отказват да разберат притесненията на България по повод изопачаването на историческата истина от страна на Скопие. За глобализирания елит, без значение дали неговите представители седят в Брюксел или във Вашингтон, историята наистина няма никакво значение. За тях е важно светът да бъде уеднаквен. А борбата на България за запазване на историческата истина пречи на този процес.

Противниците на историята не са само извън страната ни, те са и вътре в нея. Грантовите български анализатори, които са на хранилка на чуждите държави, по нищо не се отличават от едноцветните брюкселски чиновници. И едните, и другите говорят банализиран, клиширан и лишен от истинско звучене език. И на едните, и на другите не може да се разчита, че ще защитават историческата истина и ще се противопоставят на македонските фалшификации. Единствено българската държава може да направи това. И е длъжна да продължи да го прави. Без значение кой ще спечели изборите и кой ще управлява оттук насетне.