Румен Радев и политиката като война  

След изявлението на министър-председателя Борисов относно необходимостта от приемане на изцяло нова конституция, президентът Радев заяви своята категорично отрицателна позиция. Той отговори отрицателно на въпроси, които никой не е поставил пред него, защото са извън неговите правомощия. В същото време той се опита да въведе в заблуда българските граждани, че премиерът няма право да направи подобно предложение.

Конституцията ясно посочва по какъв начин може да се достигне до провеждането на избори за Велико народно събрание. Президентът няма право да насрочва каквито и да било избори без решението на парламента. Да, той има право да педложи промени в конституцията, но само в рамките на правомощията на Обикновено народно събрание. При наличието на конкретен проект за нов основен закон, внесен от най-голямата парламентарно представена партия и мандатоносител на управляващата коалиция, конституцията ясно указва сроковете и процедурите, чрез които може да се достигне до избори. Всичко останало е само опит за задълбочаване на противопоставянето.

Аргументите на Радев риторично бяха изложени във формата на въпроси, на които той отговори категорично отрицателно. Неговата теза бе, че „власт, която методично погазва разделението на властите, нарушава закона, задушава свободата на словото, не може да предлага промени в Конституцията“. В нея има обобщаващи критични оценки и едно принципно невярно твърдение. Предложението не е за промени в основния закон, а за изцяло нова конституция. Това е принципно различна хипотеза, при която президентът няма никакви правомощия нито да подкрепя, нито да се противопоставя на подобно предложение.

Не някаква „власт“, а лидерът на най-голямата парламентарно представена партия заяви, че неговата партия внася в Народното събрание проект за нова конституция. И го направи. Оценките на Радев за управлението нямат никакво отношение към легитимността на подобно парламентарно действие. Но тези оценки, които той представя като „очевидни“ факти, създават представата за задълбочаващо се разделение и противопоставяне.

Преди всичко президентът твърди, че доверието в управляващото мнозинство е безвъзвратно изгубено. Той обосновава това с продължаващите повече от един месец протести. Всъщност не 40, а 400 дни продължиха гражданските протести срещу управлението на ДПС и БСП през 2013 и 2014 г., но това не доведе до предсрочното прекратяване на мандата му. Колкото и ненадеждни да са данните от сондажите на общественото мнение, проведени в условията на мерките срещу пандемията, те също не показват това – ГЕРБ остава партията с най-висока обществена подкрепа, а техните коалиционни партньори запазват шансовете си за присъствие в следващо Народно събрание.

В градацията на негативни оценки за управлението Радев включи всички досегашни свои идеи, като добави и бойкот на парламентарния контрол. Освен опит да бъде актуален спрямо неуспешната партийна тактика на БСП включването на тази тема както в официалното му изявление, така и пред митинга във Варна открива един друг съществен въпрос. Румен Радев изрази своето негативно отношение към 43-тото Обикновено народно събрание още при произнасянето на речта си при встъпването си в длъжност. Това отношение продължи и спрямо 44-тото ОНС. За целия си досегашен мандат Радев е присъствал в Народното събрание и се е обръщал към депутатите само два пъти. В същото време неговият мандат ще остане в най-новата история на България с това, че се възползва най-активно от конституционното си право да връща за повторно разглеждане приети от парламента закони. Дори и когато упреква министър-председателя в неглижиране на парламента, Радев запазва трайно негативното си отношение към висшия законодателен орган, доколкото според него той представлява единствено и само прикритие на управляващите.

Румен Радев възприема политиката като война. Още в предизборната си кампания, когато все още нямаше обявен кандитат на ГЕРБ, той заяви, че следи внимателно ситуацията и държи „пръст на спусъка“ в очакване на опонента си. Той продължи да възприема по този начин както своето присъствие в президентството, така и изпълнението на конституционно възложените му правомощия. При отчет за втората си година Радев показа, че брои случаите, в които неговото отлагателно вето е довело до отмяна на законови текстове, като отбеляза, че е успял да бламира Закона за концесиите, тъй като го върна за повторно разглеждане в Народното събрание така, че то да не може да се произнесе.

Днес, когато не само подкрепя, а горещо насърчава протестите (без да поема каквато и да било отговорност за хората на улицата!) той продължава да възприема протеста като битка. Очакването му за „блиц крийк“, за бърза битка и победа не се осъществи. Стихийно подкрепилите призивите му в началото постепенно се оттеглиха и на преден план останаха групи за натиск и политически партии от различни цветове, обединени от нетърпимостта си към ГЕРБ, към главния прокурор или към всички институции на властта. В новите условия на „позиционна война“ Радев ще продължи да насърчава радикализацията на действията на протестиращите, но при все по-разколебана обществена подкрепа за техните действия.

Мнозина си поставяха въпроса дали Румен Радев представлява ефективна демократична алтернатива на онова, което те определят като статукво. Тази представа за политиката кореспондира с представата за нея като „Война на тронове“, в която всичко се решава в битката между „Двете кули“, ако използваме популярния филм по романа на Дж. Р. Р. Толкин. За тяхно разочарование в думите, оценките и привидните аргументи на Радев не личи гражданска политическа култура. Той наистина си представя властта като единен център, управляван еднолично, и оценката му за нея се определя от това дали самият той е в този център. Това е единственото обяснение на фразата му: „ако аз управлявах, нямаше да се краде“. Но той е президент на Република България. Ако президентът не е част от управлението на страната, то за каква представа за конституция, закони и институции всъщност става въпрос?