Румен Радев и фиксацията „Шипка“

На 22 август, по повод честванията за 143-тата годишнина от подвига на Шипка, Румен Радев отново се възползва от паметен за българската национална памет ден, за да продължи пропагандната си кампания срещу изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Това би могло да се възприеме като пореден опит за насърчаване на протестите, ако не открояваше контурите на една цялостна линия на поведение.

На 19 февруари тази година, в деня за почит към Апостола на свободата, политтехнолози, гравитиращи около Румен Радев, организираха шествие, което той трябваше да предвожда, и се опитаха по недопустим начин да превърнат поклонението във възможност за освиркване на управляващите и скандиране на името на Радев. Никой не си е позволявал подобно нещо. Имахме само един такъв случай през 2013 г., когато очевидно същите политтехнолози се опитаха да се възползват от паметта за Васил Левски.

Не е ли време всеки опит за злоупотреба с паметта на Апостола да бъде криминализиран? Ако българската нация наистина е готова да пази неговото достойнство, не е ли време всяко подобно безчинство да бъде наказателно преследвано?

Последва 3 март 2020 г. и нова серия от изявления на Радев, включително подлагащи на съмнение противоепидемичните мерки като благовиден предлог той да не говори. Съществена част от организацията на неговите политтехнолози за 3 март не успя да се реализира поради лошото време на върха, но и заради прекалената амбиция на самия Радев. Сега, отново на Шипка, Румен Радев припомни своя неуспех на 3 март, определяйки причините за него като „срамен сценарий на управляващите“, които искали да му попречат да говори.

Всичко това очертава ясна последователност. Преди всичко става въпрос за системен опит да бъдат използвани исторически събития и паметта на българската нация за пропагандни цели. Фиксацията към Шипка не изглежда случайна. Мащабната организация на русофилски настроени групи за 3 март не даде своя резултат, но пък призивите от 22 август на Радев за радикализация на противопоставянето доведоха до опит за окупиране на паметника на Шипка от малка група протестиращи. Никой не си е позволявал подобно нещо и нищо не може да оправдае насърчаването на подобен тип „гражданско неподчинение“.

Румен Радев се опита отново да повтори, че единственият дневен ред според него е оставка на правителството, саморазпускане на Народното събрание, оставка на главния прокурор, провеждане на предсрочни избори и едва след това – разговор за Конституцията. Единствената промяна спрямо предишни негови изказвания е в призива за „саморазпускане“ на парламента. Никой не се и опитва да обясни какво точно означава или как би могло да се случи това, но тезата на Радев е, че причината би трябвало да бъде в това, че той бил изгубил своята легитимност. Самият той води „разговори“ за Конституцията от края на миналата година, но това все още не означава, че има основание да задава дневния ред на България. Още по-малко, че консултациите за нова Конституция или за свикването на Велико народно събрание зависят от него.

Дневният ред на България е съвсем различен. Страната ни трябва да осигури бързо възстановяване от щетите, които ни нанася пандемията, и да се подготви за предстоящите дълбоки и радикални трансформации през следващите години. Необходимо е българските институции да заработят в много по-висок синхрон, да оптимизират дейността си и да положат допълнителни усилия за възстановяване на активния диалог с гражданите. От действията ни сега ще зависи как ще успее да застане България в Европейския съюз и в международен план през следващите поне десет години. Но всичко това, разбира се, няма нищо общо с амбициите и сценариите, свързвани с фигурата на Румен Радев.

Асоциациите с Шипка не спират дотук. Част от протестиращите пред Министерския съвет заявиха, че това е тяхната „Шипка“. Дори самият избор на името Орловград навява асоциации с Орлово гнездо. Появиха се и карикатури, според които Румен Радев защитава Шипка срещу министър-председателя, който го атакува. Всъщност ролите би трябвало да бъдат разменени, но това едва ли има толкова голямо значение.

Въпросът кого очакват на Орлов мост протестиращите, остава все така без отговор. Според една придобила отдавна популярност у нас фраза ние все чакаме някой освободител на Орлов мост с хляб и сол. Ако имаме предвид географското разположение на моста, би трябвало протестиращите да чакат някого от Изток. Ако се съди по това, че в палатките при Министерския съвет има и бали със слама, може би се очакват конници…

Но, отвъд иронията, проблемът изглежда все по-сериозен и вече не търпи отлагане. Общественото търпение се изчерпва и ако на този алтернативен летен туризъм по столичните кръстовища не бъде сложен край, може да се стигне до ескалация на напрежението.

Спекулирането със значими дати и символи на българската национална памет е недопустимо. Още повече когато става дума за злоупотреба с политическа цел или в резултат от болни амбиции със светини за българския народ. Никой няма моралното право да застава в ролята на героичен народен защитник, ако всъщност защитава само собствените си интереси. Няма по-точно определение за това от написаното от Ботев за този тип „патриот“ и неговата готовност „душа да дава за наука, за свобода“. Време е да защитим поне отчасти собственото си национално достойнство срещу подобни посегателства.

Според чл. 1, ал. 3 от Конституцията на Република България „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.“ Само суверенът, българският народ, чрез избори може да определи кой да го представлява и от негово име да определя дневния ред на България. Всички останали трябва просто да изпълняват задълженията си или ако не могат да правят това – да напуснат.