Перверзните отличия на кръжока БХК за шепа жълтопаветници  

Подгответе се за голяма сензация. И тази година Българският хелзинкски комитет раздаде традиционните си призове "Човек на годината". Отличието отиде при три журналистки - Полина Паунова, Силвия Великова и Генка Шикерова.
Не виждате никаква изненада?
Никаква сензация?
Никакъв шок?

Ами ако сте очаквали нещо различно, значи трябва да проверите добре дали живеете в тази държава. Щеше да е титанична сензация, ако не бяха отличили точно тях. В България има хора, които са абонирани за наградите на либералната общност. Тези награди са ярък знак, че една част от българското общество живее в своята самозатворена реалност, където не влиза нито лъч, нито порив на въздуха от другата, да я наречем - истинската България.
Една шепа жълтопаветници като самозвана аристокрация си раздават отличия, отварят шампанско и претендират, че те са гласът на последната, окончателната и единствено възможната истина. Банално е като паве в главата.

Като удар с брадва по черепа.

Темата обаче е много по-дълбока и отива доста отвъд баналната новина. Церемонията по награждаване ще мине и ще замине, социално депилирани вегани от всички краища на центъра на София няколко дни ще пускат възхваляващи статуси като вдъхновени пионерчета, ще оплакват горчиво смъртта на свободното слово, ще размахват криви пръсти из социалните мрежи, а после ще ги поканят на някое кросдресърско парти и целият кипеж ще изтече в мивката.
Големият проблем е малко по-встрани. Ако едната година победител е Полина Паунова, то следващата ще е Силвия Великова. Ако се наложи, на третата година двете заедно ще вземат наградата, както се случва сега, като получават в добавка и Генка Шикерова. Тук никой не се опитва да поставя под съмнение способностите им на журналистки, нито техните човешки качества. Но безкрайното титулуване на едни и същи хора вече почва да втръсва и да идва нанагорно. Виждаме очертанията на

един кръг, който си се самонаграждава, самовъзхвалява,

самосъзерцава, самовъзхищава и се самовъзпроизвежда. Нима трите отличени са единствените журналистки в България? Нима толкова нямаше друг журналист, който да е разровил гореща тема, да е тръгнал в самотна битка я срещу местна власт, я срещу самозабравена и феодализирана институция?
Ако питаме кръжока, който се нарича Български хелзинкски комитет, очевидно в България съществуват само техните абонати. А всеки, който не приема подобен срамен ритуал, може лесно да бъде заклеймен като противен селянин и арогантен жълтур. Имаме си принцеси на журналистиката и пролетариат, чиято единствена роля е да преживя подобни "големи" новини и да ръкопляска в миговете, в които диригентите поскат това от него.
Нека пак да повторя. И трите журналистки имаха своите звездни мигове през тази година и поднесоха добри разследвания. Но в крайна сметка тук говорим за "човек на годината", за едно словосъчетание, което далеч не може да бъде сведено само до една група обитатели на жълтите павета. Ако трябваше аз да избирам, сигурно щях да взема предвид трите журналистки, но вероятно щях да се сетя, че през цялата тази буреносна и изборна 2019 година медицинските сестри не спряха да протестират. Да, исканията им вероятно
 
не галят стомахчетата на градската буржоазия,
но те настояваха за конкретни неща - за промяна на своя социален статут, за по-високи възнаграждения и нормални условия на труд. Това е автентична битка. И една от лидерките на протеста плати с работата си своята смелост да излезе на улицата и да заяви подобни искания. Тя не е ли "човек на годината"? Тя не заслужава ли да бъде забелязана от градските интелектуалци в миговете, в които не оглеждат менютата на ресторантите, за да видят къде предлагат безглутеново меню.
Наградите на БХК отдавна са се превърнали в символ на обществен позор. Откакто този комитет се изхитри преди време да отличи убиеца Джак Полфрийман и да се опита да му закачи обществен престиж, българското общество май разбра в какъв тиган и на какъв бавен огън го пържат. Смутени и изплашени от обществената реакции, редколегията на кръжока БХК побърза да оттегли тази номинация и да я потопи в мъглата от забравата, но това вече е фокуснически трик, който не им се удава лесно. Ако поровим малко, ще видим, че

БХК се е самообявил за правозащитна организация,

но интересно защо никога не виждаме реални правозащитници в списъка с техните номинации? Вместо това даваме обществен орден на един убиец и разчитаме обществото да го погълне като бонбонче, натъпкано със стрихнин.

Между другото, тези дни убиецът Полфрийман отново събира погледите на българското гражданство. На него му организираха една "случайна" среща с министъра на правосъдието Данаил Кирилов, а малко по-късно го видяхме на снимка в кабинета на висшия държавен чиновник. Така и не стана ясно какво точно са обсъждали двамата. Ако вярваме на думите на самия Полфрийман (той получава обилно медийно внимание и удобни интервюта), темата била за правата на затворниците у нас. Дълбоко не се съмнявам във важността на проблема, но говорителят му може да изпълни нормален човек с презрение. Къде бяха обаче висшите журналистически съвести да се възмутят? Или вече сме приели, че Полфрийман е светец, който трябва да бъде следен безкритично с микрофон, за да не изтървем някоя от мъдростите, които ръси под път и над път. Нещо повече - не е ли нормално един разследващ журналист да се попита

с какви точно пари живее убиецът в София.

Той не работи, няма доходи и е нормално да си задаваме въпроса на чия издръжка стои в София. Или тате праща буркани с месо от кенгуру, за да може наследникът му да не гладува и да не мизерства? Понякога за една страна много повече говорят темите, които се премълчават, а не темите, които тикат в лицата ни постоянно, все едно без тях Вселената ще рухне всеки момент.
Спрях се на този казус, защото той ясно разкрива в каква далечна реалност съществуват тези, които са се самообявили за интелектуален елит на нацията. И доказателства можем да открием всяка година, когато решат да си връчват наградите, за да демонстрират на всички как отдавна са вдигнали своя постоянен лагер в страната на пълната лудост.
Между другото, ако прочетем списъка на останалите наградени тази година от БХК, ще открием още интересни хитове. Например отличие получава някакво странно сдружение, кръстено фондация "Остров Белене". Стана ми интересно какво точно представлява това и открих организация, която си била поставила за цел да възстанови лагера в Белене. За да има памет за ужасите на комунизма, разбира се. Как ли щеше да живее градският елит, състоящ се основно от издънки на старата номенклатура, ако редовно

като секта не си припомняше този безбожен комунизъм,

който от 30 години не е давал никакви признаци за живот у нас? И как да не отличиш поредния страстен грантов получател, който е решил, че тази тема ще му осигури безпроблемно съществуване за години напред? Какъв елит сме, ако не поощрим новите поколения, които искат да паразитират обществено точно като нас?

Не знам какво си мислят представителите на БХК, но трябва да са наясно, че всяка година копаят дълбок ров между себе си и обществото. И изборът на трите журналистки за голямата награда, макар и да издава политическа актуалност, всъщност не запълва пропастта, а я уголемява. В това няма нищо правозащитно и демократично. Точно обратното - виждаме една демонстрация на свръхелитарно мислене, напълно отдалечено от реалните проблеми на хората. Само в такава лабораторна атмосфера може да се роди

идеята убиец да получи званието "Човек на годината".

Честно казано, това не е гражданско общество, а пародия на гражданско общество. Това е изкривено огледало на всеки стремеж към нормалност, здрав разум и ценностни основи. Раздаването на помпозни отличия няма как да скрие гнойната рана, която все повече хора забелязват и помирисват. Този отплувал в голямото нищо "елит" дори вече не може да имитира близост до обществото и заради това неговите политически представители обикновено катастрофират на избори. Но медийната паяжина е изплетена и година след година ние ставаме жертви на отровата, която ни пускат.

Всъщност достатъчно е БХК да се доближи до някоя кауза, за да я детонира със силата на ядрена бомба. Заради това може би е по-добре да ги виждаме отново и отново. Така истинските хора на годината ще могат да си дават ясна сметка в какво бунище превръщат държавата. Интелектуално сметище за елитарни комплексари, които си мислят, че някой изобщо дава пет пари за тях.