Отиваме на 8-и поред избори

Това, което се случва в българския политически живот, трудно може да се подложи на анализ. От една страна, защото е толкова далеч от онова, което политиците и партиите имат функция, цели и намерения да правят, че единствената наука, която може да го анализира, е психологията. Защото тя изследва индивида. Партиите се състоят от личности, които осъзнато се обединяват за общи действия. А лидерството се определя само по отношение на групата, т. е. да си въобразяваш, че си лидер в свят, в който съществуваш само ти, е повод за диагноза – не за анализ. От друга страна, в политиката всяко действие, позиция, решение следват определена логика, защото са необходими за постигането на конкретни цели. Липсата на всякаква логика може да се анализира, но отново от друга наука. Но да се опитваме да си обясним политиката и политиците извън инструментариума на политологията, означава да ги разглеждаме като нещо, което проявява качества, различни от политиката и политическото. Наличието на най-различни качества, разбира се, е възможно. Но когато сме делегирали на едни хора да разполагат с власт, с ресурсите на държавата, с парите и с бъдещето ни, най-важното би следвало да е как се справят със задачата по управлението на държавата, а не дали са симпатични, неприятни, уравновесени или агресивни личности. Докато се справят ефективно, докато приемаме и подкрепяме техните идеи и политики, те ще ни харесват, независимо от това дали са „праведни“ или нарушават някоя от 10-те Божи заповеди. Защото в политиката единствената, ключова и най-важна характеристика на политиците би следвало да е могат ли и правят ли всичко възможно да решат проблемите – на гражданите и на държавата.

Следователно намираме се в доста ненормална ситуация – да се опитаме да разберем нещо, което се случва по начин, напълно неадекватен на смисъла на съществуването му. Защото не съумяваме да видим политическата логика на ситуацията. Всички знаем, че политиката е битка и конкуренция между идеи, решения и позиции. По време на предизборна кампания се състезават предложения за това кои са важните проблеми, какви са техните решения и какви действия ще предприемат партиите и политиците за справянето с тях. Една от причините за зациклянето в постоянен изборен процес е именно това – партиите все по-рядко правят кампании, в които разговорът с избирателите е по същество – какво предлагат, какво ще правят, за да живеем по-добре, за да се развива страната ни. Така изборите все повече приличат на битка между футболни агитки – защитаваме нашите и бием другите. Без значение кой как играе и какви способности има. Това превръща политическата битка единствено в разправии между фенове и все по-малко публика на стадионите. Т. е. все по-малко избиратели, които гласуват. Според социолозите хората искат промяна, но не виждат политици и партии, на които да се доверят и да подкрепят. Но реалността е друга – докато мнозинството не гласува, отделни малки групи на агресивни фенове ще определят разположението на силите. Изводът е нарастващо недоверие към политиката и очаквано възпроизводство избори след избори на партиите и политиците в Народното събрание. Изводът се налага сам по себе си – докато отказваме да гласуваме с оправданието, че няма за кого, все по-малко ще съществува възможност да променим ситуацията. Това създава постоянната предпоставка да очакваме и да търсим някой нов, различен, противопоставен на ситуацията политик или партия, който да ни спаси от положението, което сами сме си създали и което поддържаме със сляпа упоритост.

След като ние, избирателите, се вкарваме в ситуация на мечти и невъзможни надежди в очакване на принца на бял кон, логично е политиците също да влязат в света на фантазиите и да се опитат поне чрез тях да ни привлекат. Затова битката в българската политика днес е битка за символния свят. За победа в него. И тази битка не дава възможност да решат нищо в реалния свят.

Ако така поставим проблема, можем лесно да разберем какво всъщност се случва. Вместо да се върви към решаване на проблемите по реда, по който те следва да се решат – конструиране на НС след избор на председател; създаване на парламентарно мнозинство, което да избере правителство – ние сме свидетели на съвсем друга логика. И тя е – създаване на мнозинство, което да избере главен прокурор и което да не позволи на първата политическа сила да заеме позициите, дадени ѝ от избирателите на изборите, които се определят като фалшифицирани, нелегитимни и е сезиран Конституционният съд. Как ще се постигне тази цел? Никак, защото санитарният кордон и червените линии само умножават партиите, поставени извън тях, вместо да водят до увеличаване на подкрепата за тях. Така че аритметиката на мнозинствата не може да се състои. ГЕРБ не дават възможност на ПП-ДБ те да са диригента на работата на НС, а ПП-ДБ не дават възможност на ГЕРБ да изпълняват ролята на първа политическа сила, както е определил избирателят. А аргументът – имате нужда от нас, защото нямате мнозинство, важи и за двете страни. Той се използва от ПП, за да наложат оценката – първи сте, но не можете. Използва се и от ГЕРБ – слаби сте и пречите.

Отказът да се следва политическата логика, вменена на партиите от гражданите по време на избори, води само до едно – невъзможност институциите да работят, защото те са изградени и следват политическата логика на изборните резултати. Иначе казано, задължителната предпоставка да функционира една демокрация са изборите. Когато те се обявяват за нечестни, сме в ситуация на оспорване на самата демокрация. Това е крайно тежко състояние на политическия процес и освен това в България в последните 3 години то се превърна в хронично. Това е като при хроничните болести – да се излекуваме от тях става почти невъзможно. Едно е сигурно – лечението ще заеме време и изисква усилия и постоянство. Все неща, с които българите не можем да се похвалим.

Изводът е песимистичен – поредните избори ни очакват. Сценките в НС само забавят процеса. И не единствено защото се разтяга времето, за да бъдат изборите поне през март, а не през зимата. Но и защото все още не е ясно решението как технически излизаме от тази ситуация, която не позволява да се започне процедура по връчване на мандати. Затова според мен следва да очакваме политическите партии да се договорят поне за това как да се излезе от ситуацията и да се отблокира възможността да се отиде на избори. Поне това. След като не са в състояние да разговарят и да работят да решаването на проблемите на страната и на гражданите. Т. е. поне базисно да са политици, а не само депутати на заплата.