Браво на БСП, че издържа за Истанбулската конвенция    

Европарламентът прие специална декларация, която постановява, че страните от Европейския съюз вече са зона „свободна за представителите на ЛГБТ общността“. Чудо голямо, ще каже някой. Малко ли декларации приема Европейският парламент. Тази институция и без това няма почти никаква реална власт. Единственото, което остава на заседаващите в нея, е да говорят неспирно и да изготвят документи от всевъзможен характер.  Струва ми се обаче, че нещата далеч не са толкова безобидни, колкото биха се сторили на някого.

Във въпросната декларация на ЕП също не би имало нищо смущаващо, ако тя не беше част от едно официално говорене, което звучи от всички високоинституционализирани еврокатедри. Целта на това говорене и писане е да убеди широката публика, че нетрадиционните сексуални практики са едва ли не знак за някаква извисеност и че колкото повече се засвидетелства уважение на този лайфстайл, толкова по-добре за общото ни бъдеще. Тук е много важно да сме наясно по един въпрос. Никой няма право да дискриминира хората, чиято сексуална ориентация е различна от традиционната. Това, че един човек е хомосексуален, бисексуален или с каквато и да било друга сексуалност извън хетеросексуалната, не може да бъде основание за негативно отношение към него. Също толкова безспорно обаче е и това, че различната сексуалност или различният от белия цвят на кожата не може да служи като оправдание за привилегии. А точно това се случва през последните години. Вече има специални изисквания, валидни както за държавните институции, така и за частните компании, според които определен процент от работещите там трябва да са гейове и лесбийки, чернокожи или латиноси. Оказва се, че при кандидатстването за работа вече няма да има значение какви способности имаш. Работодателите повече няма да се интересуват дали имаш оригинална мисъл или повишена работоспособност. Напълно достатъчно е да заявиш открито различна сексуална ориентация, за да бъдеш назначен на желаната от теб позиция. А работодателят ще те вземе, защото ако не го направи, веднага ще бъде обвинен в дискриминация с всички произтичащи от това последици. Преди време такъв модел сигурно е звучал като класическа антиутопия. Днес обаче това е реалността.

А декларация като тази, приета в Европарламента за „свободната зона“, е стъпка тъкмо към допълнителното затвърждаване на тези крайно порочни практики. Защо са порочни ли? Ами защото пренебрегват усилията и старанията за самоусъвършенстване. Кой вече ще прекарва часове да чете допълнителна литература или да научава нови неща, при положение че не това се оказва основното за добрата му професионална реализация? Различният сексуален лайфстайл ще отваря много повече врати, отколкото изтощителният труд и бляскавите идеи.

Не знам дали евродепутатите, подкрепили с гласа си онази резолюция, си дават сметка за това. Вероятно за много от тях по-важно е да се подчинят на повелята, която идва от шефовете на съответното политическо семейство, отколкото да мислят със собствените си глави. Освен това има и друг един момент, който явно ръководи поведението на много от заседаващите в Брюксел и Страсбург депутати. Когато някой човек, бил той евродепутат или еврофункционер, работи вече не в родината си, а в чужди места, той започва да се отдалечава от мислите и настроенията на сънародниците си. Това, което му е било важно, докато е живял в София или в Букурещ, започва да му се струва доста по-маловажно, когато се премести в някой център на евровластта. Просто там процесът на промиване на  мозъци е изключително силен. Много е трудно да запазиш независимото си съзнание, когато отвсякъде те бомбардират послания, изпълнени с либерална нетърпимост. И това се отнася до всички сфери на живота. Като се започне от строго икономическата и се стигне до изцяло интимната. Според съвременния либерален катехизис, ако искаш да си на върха на модерността, трябва да си изцяло бизнес ориентиран, както и да се отличаваш с крайно неизяснена сексуална идентичност. Така както капиталите свободно и за отрицателно време минават всички възможни граници, така и индивидите трябва с максимална скорост да променят сексуалните си придпочитания. Това се приема като знак за възприемчивост към новото. Другото, традиционното, непроменяемият сексуален идентитет, минава за изостаналост  и консервативност.

Нормално е да има политически формации, чиято идеология се състои именно от подобни фанатични либерални схващания. Такива партии и движения обикновено не се ползват с голяма популярност, но понякога набират достатъчно гласове, за да влезнат било то в националния, било в Европейския парламент. Проблемът започва тогава, когато големи партии, големи политически семейства се отказват на практика от същинската си философия и прегръщат подобни либерални крайности. Типичен подобен случай е ПЕС, традиционните социалисти. От доста време насам тяхното ръководство изглежда е забравило, че основната задача на всяка лява структура е да се бори за подобряване живота на хората на наемния труд. Не бива да забравяме, че това е мнозинството от гражданите по света. Вместо да се борят за техните права, редица наднационални соцлидери изглеждат повече загрижени за правата на ЛГБТ общността. Не че и тези хора си нямат проблеми, само че те са несравнимо по-малки от трудностите, с които се сблъскват останалите. Ето защо е напълно естествено, когато една голяма лява партия показва по-голяма загриженост за ЛГБТ хората, а не за наемните работници, тя да започва да губи своето влияние. И понеже в политиката, както и навсякъде другаде, няма празно пространство, освободеното от традиционните леви партии пространство бива заето от други политически субекти. Хората на наемния труд започват да гласуват не за класическата левица, а за партии, които често са заклеймявани като „националистически“ или „популистки“, но пък показват по-голям интерес към проблемите на обикновения човек, отколкото традиционните леви, заети с терзанията на ЛГБТ представителите.

Между другото България е една от малкото европейски държави, в които традиционната социалистическа партия не се подлъга да защитава реалните, или по-скоро измислените проблеми на либералните празнодумци. БСП прояви достатъчно мъдрост по този въпрос и благодарение на това запази  електората си. Ако партията беше тръгнала да защитава ратифицирането на Истанбулската конвенция например, днес влиянието й нямаше да надхвърля десетина процента. Всяка политическа структура, била тя лява или дясна, либерална или консервативна, трябва да държи сметка за предпочитанията на своите избиратели. Да, лидерите не бива да следват сляпо предпочитанията на електората, но и не трябва да се гнусят от тях. Избирателите на БСП ясно са показали, че не приемат либералните ексцентричности, толкова любими на представителите на маломерни партии, като „Да, България“ например. Ето защо политиката на ръководството на социалистическата партия да се съобразява с предпочитанията на хората, които гласуват за нея, а не с директивите, идващи от чужбина, е напълно логична. Да, представителите на БСП в Европарламента явно мислят по друг начин, след като са подкрепили с гласовете си онази резолюция, която призовава за „свобода на ЛГБТ“, за свобода, която и без това отдавна съществува. Явно в този конкретен случай важи споменатият по-горе принцип – попаднеш ли в центъра на някоя от многобройните евровласти, съзнанието ти неизбежно се променя. Започнеш ли работа в Европарламента, Еврокомисията, Европейския съвет, Съвета на Европа или на което и да е друго подобно място, ти неизбежно преставаш да бъдеш българин, унгарец, италианец, поляк, австриец. Ставаш част от „евронарода“, както сполучливо се беше изразил бившият чешки президент Вацлав Клаус. Започва да ти се струва, че „сънародниците“ ти от Брюксел са много по-интелигентни и напредничави в сравнение с истинските ти сънародници. А това е жалко. Защото отказът от национална идентичност никога не води до добро.