Най-краткият и бърз тест за интелигентност звучи така: „Гледате ли Биг Брадър?” Тълкуването на отговорите се подразбира. Тези, които го гледат редовно, явно бързат към обратната страна на интелекта. За тези, които го гледат само понякога, може би все още има надежда. Тези, които казват, че никога не го гледат, най-често… лъжат. Давам за пример „Биг Брадър”, но със същия успех мога да дам „Фермер търси жена”, „Фермата” и цялата псевдозабава на риалити форматите, с изключение на някои от музикалните.
Същият резултат ще получим и ако попитаме за чалга музиката. Ще чуете много да я анатемосват, но това не означава, че не я слушат. Слушат я и млади и стари. Може да се чуе и на най-невероятни места. Например нито един от годишните купони на Философски факултет, на които съм ходил, не е минал без едно буйно „всенародно” хоро под звуците на „Бяла роза” на Славка Калчева. Ако декларираното беше реалното, чалгаджиите нямаше да вземат за едно участие годишната заплата на доцент в СУ, Митко Пайнера щеше да е фалирал, Слави Трифонов щеше да продава мартенички в подлеза пред ЦУМ, Биг Брадър щеше да е спрял…
Малкият и трудно видим с невъоръжено око успех е в това, че да се слуша чалга постепенно започва да става непрестижно.
Но чалгата не е само Азис, Софи Маринова, Преслава, Тони и Фики… Чалгата е проникнала навсякъде. Тя е в училището ни, тя е в семейството, тя е дори в храма на Мелпомена. И на сцената и отвъд нея. Има шанс да случиш на постановка, в която артистите са на нивото на текста. Но с публиката положението е отчайващо. И ако нещо ме откаже от театъра, това ще е съвременната баба Хаджи Павлювица, която подвиква от първия ред на многострадалния граф Сигфрид: „Бре, баби, не плачи - тя булката е жива!" И Стефчов, който подсвирква и се смее на най-неуместните места… Чалгата е в ресторанта, чалгата е в рейса. Чалгата ни преследва в службата и на курорта. Навсякъде с нас. По-точно носим си я.
Можеше ли да е друго? Историята не познава «ако», но за целите на един анализ понякога условностите помагат.
През 1990 г. излиза книгата на Ралф Дарендорф «Размисли върху революцията в Европа», преведена през 1992 г. и у нас. В задочен спор със свой неназован полски колега (предполагам, че е Адам Михник) Дарендорф излага очакващото ни културно бъдеще с пророческа точност: «Правилно е, казахте вие, да се субсидират добри филми, вместо да се раздават под наем порно касети, да се направи така, че евтини сериозни книги да бъдат достъпни за всички. Ценя вашите намерения, но не мога да споделя изводите ви. При тоталитарните режими склонността на хората към културни развлечения е в известна степен заместител на други желания, възможността за изпълнението на които им е отнета. Когато принудата отпадне, те хукват да купуват жълта преса, хамбургери, машини за миене на чинии, лъскави мотоциклети и почивки в Коста Брава. Би било добре, ако някои от не толкова повърхностните ценности могат да бъдат съхранени, но аз не виждам как може да стане това. Подозирам, че дори вашето правителство да продължи да субсидира «добрите» филми, «класическите» книги, хората ще предпочетат да гледат евтини романтични истории, да четат безвкусици, или да престанат да четат изобщо...»
И хората оправдаха доверието. Днес ние живеем в бъдещето, което Дарендорф ни е разказал преди 25 години. Той не е пророк. Просто го е видял в тогавашното настояще на своята родина и на оня свят, който бяхме взели за еталон.
В този смисъл хората, които пропагандираха чалгата, бяха малко или повече адепти на неизбежното бъдеще. Умни, образовани, или обикновени тарикати, те усещаха накъде ще тръгнат парите и направиха свои малки частни бентчета по пътя им. Просто бизнес. И в него има само един закон: «Никой не е се разорил от това, че е подценил вкуса на масата.»
Не знам дали сте забелязали, но големите пари са в пороците на хората, не в достойнствата им. Големите обороти са при дявола.
Ако се върнем към предисторията на това, което днес наричаме „чалга”, неизбежно ще се натъкнем на един формален парадокс. Идеолозите на тоя тип култура са интелигентни и образовани хора. Един от тях е например Любен Дилов-син. Той е всичко друго, но не и тъп и необразован. Но навремето БМК беше сред пионерите на попфолка. Дилов привикваше редакторите на ежедневниците и им предлагаше да публикуват платени страници за поп фолк певци, текстовете, дори, ако си спомням добре, нотите на песните. Такива страници имаше например в „24 часа”, където любознателните млади читатели можеха да заучат песните на Кондьо и Хисарския поп. По-късно, дали защото напусна бизнеса, или се почувства като д-р Франкенщайн при вида на чудовището, което е създал, Дилов започна да си търси оправдания: „Когато аз се занимавах с попфолк (БМК), поне голяма част от средствата, които изкарвахме, отиваха за музика, която иначе няма кой да запише, защото не се рентира." Дори се похвали конкретно, че БМК е издала "Вариациите Голдберг" на Бах с парите, спечелени от чалгата. Което е същото като например порноиндустрията да отчислява част от печалбите си за клиниката по хименопластика. Или наркобароните да инвестират в наркокомуни... Малкото добро не издържа сравнението с голямото зло, което е сторено.
Истината е, че чалгата нямаше да оцелее в едно питомно културно пространство. Чалгата е само симптом на един цялостен процес. По-шумен и затова по-видим. Нещо повече, тя в известна степен е продукт на това пространство. Онзи ден режисьорът и актьор Ивайло Христов се жалваше: „Защо не кажат ясно - няма нужда от култура, и да затваряме всичко?!” По-ясно от това, да назначиш Вежди Рашидов за министър на културата, можеше да е само ако турят Гошо Тъпото. Чалгата превзе политиката. Масата има своята власт. Селският цар и цялото му политическо обкръжение са еманация на интелекта и културата на долните полукълба.
Голям вой се надигна тези дни за това, че на откриването на предизборната кампания на ДПС в Исперих турският изпълнител Фарук Йълмаз изпя песен за хубавата Райме по музиката на «Кой уши байрака»,
а ага Местан се пъчеше на първия ред на трибуната, подсмихваше се мазно и пляскаше като да е в Син Сити.
Ако обаче запитаме хората на възраст между 20 и 40 години какво знаят за тая песен и откъде го знаят, ще видим, че голямата част от тях са я чули в „Шоуто на Слави”. Ако попитате в YouTube за тази песен, програмата ще ви посочи Слави Трифонов, ако попитате VBox7 отговорът ще е малко по-разнообразен, освен Слави, ще има и Глория, и Софи Маринова. Защо тогава се сърдим, че я пее и турски певец? Както се казваше във вица, песните на българските фолкаджии са автурски, авгръцки, авсръбски... Защо на турските да са различни? «Мигриращи музикални мотиви», както се изрази професор Мариана. Така е тук. Никой не знае кое на кого е и докога. Чалгата е балкански ендемит, не само български.
Простите хора не са станали повече с демокрацията. Те само получиха по-широко поле на изява. Щото демокрацията по дефиниция работи с количествени величини и е неутрална спрямо качествените. Повечето обикновено побеждават по-добрите. Не може да има свобода на словото само за тези, които имат какво да кажат. Свобода получават и тези, които си мърдат устните когато четат. С навлизането на интернет в живота ни се премахна всички институционални и психологически задръжки. Простакът и простотията се превърнаха в институция. Интернет е тържество на простотията в реално време. На наглата, самодостатъчната си простотия. В едно пророчество от преди 200 г. св. Козма Етолийски, казва: „Дяволът ще влезе в една кутия и ще вика и рогата му ще бъдат на керемидите”. Явно на светията не му е стигнала фантазията да предвиди, че спрямо интернет телевизорът е все още малкото дяволче…
Наивно е да се смята, че войната с масовата култура може да бъде спечелена. Няма нация в света, която чете Хегел и гледа само Антониони.
Само в евтините криминалета героят влиза в библиотеката и веднага се насочва към рафта, където се съхраняват Платон и Аристотел, сякаш воден от някакво вътрешно чувство за родство.
Единствената разумна политика е да кътаме и разширяваме островчетата, на които се твори истинска култура. (Макар че ако почнем да определяме кое точно е истинската култура, неизбежно ще се скараме.) Всъщност, ако се върнем назад в историята, ще установим, че много от това, което днес ценим като «истинска» култура, е започнало именно като масова култура, култура на обикновения човек. «Комедия дел арте», Театърът «Но», Театърът на сенките (Карагьоз) в Турция и Гърция, че дори операта и оперетата някога са били забавление за масите. И тази култура се е развивала, създавала е нови и по-добри образци, някои от които са преходили във времето до нас. Е, специално чалгата ми се струва, че е сляп клон в тази еволюция, но е възможно и да греша.
Предстои ни да реконструираме цялостно обществената среда и да се опитаме да върнем обратно изскочилата от кутията на Пандора простотия, да я делегитимираме и, ако е възможно, да я деинституционализираме. Не казвам, че ще е лесно, нито пък съм сигурен, че ще успеем. Но сме длъжни да опитаме. В Евангелие на Лука (17:13) пише, че Господ излекувал десет прокажени, защото те на висок глас викали: „Иисусе Наставниче, помилуй ни!” Може би да е склонен на помогне и на духовно прокажените, ако го молят на висок глас.
Все още няма коментари