Алексей Навални и големият демократ Борисов

Дори и в най-големите си кошмари и мъчителни сънища Алексей Навални едва ли е подозирал, че ще се превърне в тема на вътрешнополитически дебат в България. А това е по-мъчително дори и от подхвърлянето на новичок в бельото. Всеки, който е минал през това чистилище, знае, че баналното изтъпяване и на най-големите теми има ефекта на нервопаралитечен газ, който се всмуква в нервната ти система и може да те доведе до състояние на будна кома. Точно това се случи и този път.
Голямата геополитическа сага започна с един кратък статус на Бойко Борисов, който обяви, че настоява за освобождаването на Навални. Следващото изречение обаче е толкова историческо, че си заслужава да го цитираме изцяло, за да не би да се загуби из канализацията на българския обществен живот, а трябва да го спасим за следващите поколения: „В днешния демократичен свят е изключително важно да не бъде заглушаван гласът на опозицията“.

Представете си само – за това колко е важно да не се заглушава „гласът на опозицията“, говори човек, който в средата на 2019 г. съвсем целенасочено оряза партийните субсидии, за да обезкърви финансово опозицията за местните избори. А след това направи и невъзможното, за да отгледа и свое крило в нея. Тази спецоперация се провали при БСП, но успя при толкова много други партии, които бяха пратени на политическото гробище като жертви на вампир, който ги е изсмукал напълно. Изявлението е толкова потресаващо, че самият Навални вероятно сам би поискал да му удължат престоя в ареста, за да не се сблъсква повече с него.
Но Борисов продължи да настоява за своето. Няколко дни по-късно той реши, че трябва да атакува президента Румен Радев по темата с изявлението, че държавният глава оглушително мълчи за ареста на руския опозиционер. Президентът отговори моментално, че е много странна загрижеността на Борисов, който не се трогна нито за битите български протестиращи, нито за съдбата на уволнените журналисти, както и за това, че премиерът се прочу като предава на турските власти опозиционерите на Ердоган.

Това обаче не е просто поредната размяна на изстрели между двете институции, а част от по-дългосрочна игра с пряка цел парламентарните и президентските избори. Защото е много важно да отбележим времето, в което дойде тази странна жалост по Навални. Натрупаха се няколко интересни факта, които ще отбележим съвсем набързо. Започнаха срещите на опозиционни партии за осигуряването на честни избори. Това е много надпартийна тема, която пряко засяга абсолютно всички политически формации в епохата на ГЕРБ. И стана така, че партии, които доскоро дори не можеха да бъдат произнесени заедно в едно изречение, изведнъж намериха общо поле за действия. Легендарно в това отношение стана едно интервю на лидера на ДСБ Атанас Атанансов, който намекна, че е възможно да се говори дори с БСП за подкрепа на едно бъдещо правителство от средите на градската десница. Да, каза го увъртяно и с много условности, но смисълът беше кристално ясен. Нещо повече – изяви на лидери на същата тази десница показаха и сериозно одобрение към президента Румен Радев, който се превърна в основен рупор на натрупания гняв от смазващото статукво и политическо безвремие. Подобен ситуационен съюз е смъртоносен за ГЕРБ. Защото, ако си направите труда да проследите силовия път на тази партия в българската политика, ще видите, че техният коронен номер е съвсем друг – да предлагат максимално обединение срещу БСП. И то въпреки факта, че из ръководните селения на партията на Бойко Борисов е пълно с бивши членове на БКП. Това беше разчитането на един елементарен инстинкт на градското дясно, които винаги са били готови да зарежат всякакви принципи, идеи, визии, демократични инстинкти и здрав разум, щом става дума за „проклетите комунисти“. Всъщност това беше една от основите на българския преход – прокарването на пропаст между левицата и десницата, която да не позволи нормален диалог по нито една голяма тема на съвремието. Точно заради тази пропаст като праисторически организми се появиха ГЕРБ и буквално узурпираха цялата власт. Левицата и десницата сами по себе си бяха достатъчно отслабени, за да се противопоставят поотделно, а съвместни действия между тях бяха практически невъзможни. Да не говорим, че десницата беше зажадняла за власт, а Борисов им я даде като биберон. В крайна сметка това се оказа пир с отровна храна, но историята винаги е тъжна, като я четем от гледна точка на бъдещето.

В средата на миналата година самозабравянето на ГЕРБ във властта направи и невъзможното – изкара левите и десните на един и същи протест. Точно с това ще останат митингите в историята. Леви, десни, националисти, свободни радикали се събраха на един и същи площад с едни и същи искания – оставката на Борисов, оставката на Иван Гешев. Нека пак да повторим, този процес е потенциално катастрофален за ГЕРБ, защото отнема основния им коз и може да ги остави без живителната им среда – изпълнителната власт. Точно заради това Борисов реши с изявлението за Навални да събуди най-старата и първична страст на градското дясно – патологичната русофобия. За Борисов можем да кажем много лоши неща, но едно е сигурно – достатъчно добре познава десните, за да знае как да се заиграва с техните фобии, мании и комплекси. И този удар сработи, макар и само донякъде. От сектата на старите костовисти вече започнаха да се питат в тревожни статии и емоционални фейсбук есета дали си струва да подкрепят Радев, може ли да се оправдае инвестицията на доверие в нея? Старата плоча с Решетников се изтърка и сега премиерът просто я актуализира с ново подмятане. И нека да бъда разбран правително – Румен Радев може да бъде преизбран и без гласовете на градското дясно. Те сами се докараха до състояние на микроскопичен фактор в обществото, но тук говорим за нещо различно – България можеше да постигне един морален анти-ГЕРБ съюз. Не говорим за управленска коалиция, а за партии, които са обединени от разбирането, че паяжината на ГЕРБ в страната трябва да бъде разградена напълно, ако искаме да имаме нормално бъдеще и демократични устои. Цялата тази изтъркана песен за Навални цели предотвратяването на подобно взаимодействие. Дали Борисов ще постигне целта си, все още е трудно да се каже. Ударът е премислен, но пък издава и голямо количество слабост. Защото само си представете – Борисов вече трябва да прибягва до външнополитически аргументи, за да разделя своите противници. Което е показател за отслабената сила на управлението и за това, че то наистина преминава през криза. В крайна сметка е трудно да се обявиш за успешен управленец в страна, в която хора умират пред болниците. И какво ни остана – да вземем една външна тема като Навални и да се опитаме да я превърнем в център на националния дебат. Това е трайната слабост на българската политика. При нас много често не съществува автентично осмисляне на световните събития, България е като коркова тапа, понесена от цунами, и заради това вероятно твърде често следенето на българската политика предизвиква гадене като при морска болест.
Всъщност хвърлянето на Навални на масата е опит и да се отклони дебатът в съвсем различно русло. ГЕРБ нямат интерес да се говори за състоянието на икономиката, растящата безработица, бедността и неравенството. Защото това са проблеми, създадени от тях, нерешени от тях. За пореден път една партия, която се срива, се опитва да промие мисленето на обществото с чужди и външни теми, за да може да оцелее за четвърти пореден път във властта. Убеден съм, че самият Навални би отхвърлил такава подкрепа, такава мотивация и такова нечисто попълзновение към неговото име. Хубаво е, че Борисов се изрисува като фен на голямата демокрация, но беше добре един път да демонстрира това у нас, да го покаже наистина. Вместо това той предпочита оттеглянето си във виртуалния свят и залагането на елементарни интрижки. Но може би това е добре. Българското общество е изправено пред тест за самото себе си. Ще се освободи от прахта на историята, за да потърси бъдеще, или пък ще поиска да се удави в блатото на некачествения асфалт и безкрайните тиради на един изтощен, уморен и абсолютно безполезен премиер.