Активните борци срещу ГЕРБ  

Партиите в парламента, с изключение на „Има такъв народ“, не искат нови избори. Много се надяват „да ги отмине тази горчива чаша“. И заради това стискаха палци Слави Трифонов да състави правителство. Не спираха да му се кълнат във „вечна и нерушима любов“ само и само да приеме мандата. Е, не стана. И нямаше как да стане. Да правищ правителство, когато имаш 50 депутати в 240-местен парламент, си е чисто политическо самоубийство. Отвсякъде. Да вярвааш на обещанията на останалите партии, че ще ти осигурят подкрепа, е също толкова наивно, колкото да вярваш в искреността на целувката на Юда. Всъщност трябва да се опитаме да им влезем в положението. Те хем не искат да ходят пак на избори, защото знаят, че резултатът им ще бъде по-нисък, хем никой не иска да са ангажира със съставяне на правителство. Всички, дори и тези, които не са доктори по политически науки от Оксфорд или Харвард, разбират, че кабинет, излъчен от този парламент, ще бъде изключително нестабилен, краткотраен и подкрепящите го ще понесат трайни негативи в дългосрочен план. Ето затова повечето партии с такава страст ухажваха г-н Трифонов. Вероятно наистина са смятали, че той е достатъчно политически неопитен, за да изтегли късата клечка и да състави кабинет. А когато той реши да не бъде камикадзе, другите взеха, че му се обидиха.

Много интересно ще бъде да наблюдаваме как ще се държи следващата партия, без значение как се казва, която президентът ще покани да прави правителство. Като слушам изявленията на лидерите, разбирам, че никой от тях не се блазни от подобна възможност. Всички обясняват колко са малки, как нямат достатъчно подкрепа, как не било честно по-големите да се крият зад тях. Само един Хаджигенов е готов да жертва светлия си образ, съгласявайки се да стане министър и даже премиер. Обаче по всичко личи, че никой от колегите му парламентаристи не оценява неговата велика саможертва. Стане ли дума за ново правителство, всички изведнъж стават по-ниски от тревата и почват да гледат разсеяно настрани.

По време на предизборната кампания, а и след това хората от „Демократична България“ не спираха да говорят как имали „най-добрата експертиза“, как при тях били „най-добрите специалисти“. Дори открито твърдяха, че третият мандат за съставяне на правителство трябвало на тях да бъде даден, за да ни поразят с чутовната си експертност. Само че сега, когато става все по-възможно да получат този така мечтан мандат, вече не са толкова уверени, че го желаят. Мая Манолова, която вероятно спира да говори единствено когато спи, също неочаквано притихва, когато се заговори за съставяне на правителство. Къде-къде по-приятно е да нахлуваш в държавни предприятия, правейки се на „строга господарка“. Хем си депутат от едно неформално мнозинство, тоест всичките ти предложения минават, хем не носиш никаква отговорност за управлението на държавата. Голям кеф! Само дето няма как да продължи дълго. Правилата на парламентарната демокрация изискват да има правителство с ясна подкрепа, а ако такова е невъзможно да се състави, се отива на нови избори.

А тъкмо перспективата за предсрочни избори силно притеснява повечето партии. Особено тези, които много държат да се представят като „партии на протеста“, като политически сили, които нямат и никога не са имали нищо общо със „статуквото“. Това е доста нахална претенция. И което е по-важно, тя няма нищо общо с истината. Да погледнем фактите. Започваме от „Демократична България“, които особено силно настояват, че никога не са били част от „корумпирания и некадърен елит“. Да видим дали е така. Лидерът на ДСБ, една от партиите в тази коалиция, се казва Атанас Атанасов. Този човек е съдия и прокурор преди 1989 г. По време на управлението на Иван Костов се издига до шеф на Националната служба за сигурност. После е депутат от ДСБ, част от управляващото мнозинство ГЕРБ – Реформаторски блок в 43-тото Народно събрание. Това биография на „вечен борец срещу статуквото“ ли е? Да видим и другия лидер на ДБ – Христо Иванов. Той е министър на правосъдието в служебния кабинет на Георги Близнашки. Заема същия пост и в правителството на Бойко Борисов, формирано в края на 2014 г. За пръв път чувам, че статуквото може да бъде преборено от висотата на министерския пост, но вероятно това е някаква нова и изключително авангардна политологична концепция.

Да видим някои знакови лица и в другата особено гласовита и претенциозна коалиция „Изправи се! Мутри, вън!“ Например колоритната и запомняща се Татяна Дончева. Тя е депутат от 1997 г. По време на управлението на Тройната коалиция (2005-2009) е председател на парламентарната комисия по правните въпроси, както и на комисията по наблюдение на спецслужбите. Мая Манолова също е част от управляващото мнозинство в същото Народно събрание. След изборите през 2013 г. е основното острие на парламентарната коалиция, подкрепяща правителството на Орешарски. През 2015 г. Манолова става омбудсман главно заради подкрепата на премиера Бойко Борисов. Богати и наситени с важни постове биографии са тези. Само дето не се връзват нито с понятието „ново лице“, нито с това на „постоянен борец срещу статуквото“ Разбира се, всеки има правото да променя както убежденията, така и партийната си принадлежност. Обаче няма как да минеш за „убеден противник на истаблишмента“, след като през последните 10-20 години си бил част от него. Всякакви оценки можем да даваме на депутатите от „Има такъв народ“. Някои ги харесват, други не могат да ги понасят. Но независимо от симпатиите или антипатиите към тази партия неоспорим е фактът, че единствено нейните представители не са били част от политическия елит.

В момента всички се борят за званието „активен борец срещу ГЕРБ“. Но е нечестно най-малкото да се кичиш с подобна титла, когато си бил министър на Борисов или си заемал важен пост благодарение тъкмо на неговото одобрение. Освен това имам усещането, или, както е модерно да се казва сега, имам обоснованото предположение, че някои от най-активните днешни антигербери ще променят радикално възгледите си в момента, в който Борисов отново ще бъде в позиция да раздава порциите.