Пътища към Македония много…  

Както се казва, когато се обърне колата – пътища много. Прибързахме с позицията си, защото закъсняхме. Под тежестта на пропуснатото за активна дипломация време се оказахме в ситуация без полезен ход. Ако не бяхме заявили позиция, щяхме да демонстрираме слабост и неувереност в отстояваната досега теза. Но след като я заявихме, се оказахме пред още по-трудния въпрос за това как да обясним собствената си позиция както на Северна Македония, така и на останалите държави членки на Европейския съюз.

През 90-те години България не само беше между първите страни, признали тогавашната Бивша Югославска Република Македония, но и в края на 90-те постигнахме принципно споразумение по основните въпроси, които още тогава изглеждаха непосилни за решаване. С признаването на суверенитета на БЮРМ всъщност ние признахме правото на тази държава да решава всички въпроси, имащи отношение към нейните вътрешни работи.

След това настъпи дългогодишно затишие. Българската дипломация не разви специфичен капацитет по отношение на страните, които по-късно започнаха да се определят като Западни Балкани. Въвлечени в тунелната представа за присъединяването ни към Европейския съюз, изгубихме много време за активен диалог и последователно отстояване на собствените ни позиции в регионален мащаб.

В това време Гърция успя за дълъг период от време да блокира БЮРМ по пътя ѝ към НАТО и Европейския съюз. Но наред със „спора за името“ гръцките инвестиции в Македония продължиха да нарастват. За разлика от нашите. Политическият резултат от отлагането на начало на водене на преговори бе идването на власт на Никола Груевски и дълъг период на затваряне и изолация, придружена с все по-отчетливи антибългарски настроения.

Периодът на „антиквизацията“ в БЮРМ формира цяло ново поколение македонски граждани. Подсилената от вътрешното противопоставяне представа за външната изолация на Македония бе най-подходящата среда за установяването на режим, който бе всичко друго, но не и благоприятен за развитието на отношенията с България.

Всъщност за прекалено дълъг период от време ние не се интересувахме изобщо от онова, което се случва отвъд западната ни граница. Промяната дойде едва през последните години и особено при подготовката на българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г. Поставяйки темата за европейската перспектива на страните от Западните Балкани, България успя да предизвика интерес към собствената си заявка да играе важна посредническа и насърчаваща роля за евроатлантическото развитие в Югоизточна Европа. Но съществена част от времето за последователна и активна дипломация вече беше изгубена.

Подписването на Споразумението за добросъседство, което като че ли беше невъзможно през изминалото десетилетие, откри нови възможности за развитие на двустранния диалог. Но българските инвестиции в Република Северна Македония останаха все така скромни и епизодични. Добросъседството и приятелството винаги са били налице, но техните икономически измерения продължиха да бъдат все така неубедителни.

Решението да се фокусираме върху историята, произхода на македонския език, учебниците и политическата пропаганда в средносрочна перспектива се оказа губещо и за двете страни. Неочакваното за мнозина политическо съгласие между правителство, управляващо мнозинство, опозиция, президент и обществено мнение е резултат, но и само част от цената, която ще трябва да платим за пропуснатото време. Всичко това ни доведе до ситуация без изход, в която всеки ход е грешен.
И двете страни стигнаха далеч, но не там, за където се бяха запътили. За нас тази позиция беше формирана в резултат от дълбокото разочарование пред политическата реалност в РСМ. За тях се оказа, че смяната на името на страната им е било крайното усилие, което са в състояние да направят, за да открият най-после пътя си към присъединяване в Европейския съюз, след като вече бяха станали част от Алианса.

Разбира се, нашата отговорност е по-голяма, защото именно ние би трябвало да сме по-опитният партньор в този процес. Защо същият този проблем не възникна, когато РСМ се присъедини към НАТО? Политическите критерии за присъединяване към Алианса включват съществен обем от изисквания, които имат отношение и към сегашния ни спор.
Да не би тогава антибългарската пропаганда да беше по-слаба, или скопските историци да бяха демонстрирали по-голяма готовност да приемат обективните факти от общата ни история? Същите политически партии със същото равнище на политическа култура се противопоставяха помежду си по същия начин, както и сега. Но по-важното е, че всичко това ще продължи в друг мащаб и с нова динамика, ако РСМ не започне процес на преговори за присъединяване сега.
Нито един от въпросите, около които като че ли се формира съгласие в българското общество, не би могъл да бъде пропуснат или изключен от процеса на водене на преговори. Най-надеждната гаранция за запазване на собствените ни позиции би било именно включването на РСМ в този процес, а не поредното отлагане. Изискванията за присъединяване, основано на споделени европейски ценности, е достатъчно надеждна гаранция за защитата и на българския интерес.

Дори не е необходимо да настояваме за нова, допълнителна преговорна глава по темата за добросъседството. Всички основни права на човека и целият корпус от норми на Европейския съюз, ако те бъдат приложени ефективно, в крайна сметка ще гарантират българския интерес. Но всичко това би могло да се случи само ако РСМ е вече част от този процес, а не е оставена извън него. За съжаление, за подобно решение вече е късно, а и то би предизвикало поредното вътрешнополитическо напрежение у нас.

Ако не бяхме фокусирали цялото си внимание върху историческите спорове, може би щяхме да разполагаме с повече полезни ходове. Ние дори не си дадохме сметка, опирайки се на собствения си опит, че преговорният процес трае между пет и шест години, а в случая с РСМ той би могъл да продължи и по-дълго поради редица вътрешни проблеми на страната. Да, ние можем да кажем, че Македония не е готова за водене на преговори, но веднага ще получим отговора, който чувахме години наред – че ние също не бяхме готови за това.

Вместо да бъдем доверен партньор и съветник, се озовахме в ролята на удобна мишена за антибългарска пропаганда. Влиянието на решението за начало на водене на преговори с ЕС ще окаже влияние върху вътрешнополитически живот в РСМ и то отново няма да е в полза на България.

Но то ще се отрази и в българския политически живот, защото временно постигнатото съгласие много бързо ще се разпадне под натиска на предизборните противопоставяния. Докато доведе най-накрая до въпроса: защо стигнахме дотук?
Въпросът е накъде да продължим, а иначе пътища към Македония много…