След като не успяха да деформатират държавата по задокеански тертип, част от т.нар. реформатори решиха да се разформатират. И влязоха в странно, ако не и направо шизофренично състояние.
Това е все едно, когато прави секс, мъжът непрестанно да се пита „бе, аз вътре ли съм или вън”. И през цялото време да не може да си отговори на този иначе съществен въпрос. А накрая да обяви, че е постигнал „исторически компромис” със самия себе си.
Сиреч, че всъщност не знае въобще къде е бил. Което май се случи и с клетия Раданчо...
Впрочем, на моите студенти, когато им изнасям лекцията си за Италия след Втората световна война, не пропускам да ги моля силно да внимават и още по-силно да помнят. Защото това, което тя е преживяла като политическо минало, ще е нашето политическо бъдеще.
Дано не стана досаден на любезните читатели, но понятието „исторически компромис” не е гениално прозрение на Раданчо, а мъдра прогноза на Енрике Берлингуер от 1973 г. Анализирайки преврата на Пиночет в Чили, резултат от „вертикалното разцепление” между леви и десни не само сред политиците, но и в обществото, тогавашният лидер на италианската компартия предлага своеобразен договор („исторически компромис”) между трите традиционни групи в страната – християндемократи, социалисти и комунисти.
Това предложение идва в началото на най-сериозната световна енергийна криза и италианските политици, проявявайки здрав разум, го приемат. А за да преодолеят последиците й, през 1976 г. прибягват и към нестандартната формула „правителство на не-недоверието”. Демек хем нямаш мнозинство в парламента, хем никой не ти спретва вотове на недоверие.
Припомням тази история, защото в момента ние май сме в аналогична ситуация.
Първо, че сме на прага на бежанска криза със засега наистина непредсказуеми последици. И трябва да сме завършени идиоти, за да си заврем като щрауса Радан главата в пясъка. Изобщо не намеквам при тази поза кои части от тялото остават за свободно ползване от всеки случаен минувач, бил той и „бежанец”...
Но второто е далеч по-важно. Всъщност и в България реално съществуват три „народни” движения. Дали ще ги определим като ляво (комунистическо/социалистическо), дясно (антикомунистическо/реститутско) и центристко (либерално/на турското малцинство), но тях ги има.
Вярно е, че във всяка от тези съставки има и т.нар. вътрешни фракции. Но е безумие заради която и да е от тях да се допуснат сътресения в и без това крехката ни държавна система.
Представяте ли си например комбинацията „предсрочни избори + приливна вълна от емигранти”? Аз дори не искам и да мисля за подобно съчетание.
И не заради себе си – моят живот е прехвърлил „на попрището жизнено средата”. Но не и този на децата и внуците ми...
Та от тази гледна точка моят избор наистина е в „историческия компромис”, но не в тълкуванието на Раданчо.
Ами следователно „историческият компромис”, пред който е изправен премиерът, включва няколко „опорни точки”.
Естествено, първата е да намери възможно най-бялата си кърпичка, с която да помаха за сбогом на Раданчо. Ама да маха така енергично, че Раданчо да не каже после, че не е видял знака.
Естествено, втората би била да запази в кабинета си министрите „реформатори”, макар че някои от тях не стават и за чеп за каца със зеле (те са поне трима на брой). Но не е сега моментът да ги отсвирва.
Третата е, като отмине изкуствено предизвиканата буря, да вземе не да „опраска”, а да отръска, както казваме ние, селяните от Бояна, дървото с обрасналите го държавни чиновници, бивши „протестъри”. И после да ги преброи – кой паднал и кой останал. Обзалагам се, че повечето ще са останали. И че плахо ще слушат песента на Милко „елате, пиленца на батко”. В изпълнение обаче на самия Бат’ Бойко.
Четвъртата е да седне на як разговор с лидера на БСП. Познавам и двамата – единия от 35, другия от 25 години. И съм готов да се басирам на кило армеева чорба и буца сланинка, че ще се разберат. И че ще постигнат помежду си „вот на доверие”.
Оставям за накрая петата – ДПС. Защото това би било наистина същината на „историческия компромис”.
Харесва ли се някому или не, но ДПС е политическият представител на няколкостотин хиляди граждани на България.
И пак с риск да отегча търпеливия читател, ние принадлежим към т.нар. многосъсловни демокрации. У нас съсловията са поне четири – българи, турци, арменци и евреи. Изключвам петото съсловие – циганското, защото срещу пари то е готово да се пришие към което и да е от останалите четири.
Та двете основни правила на политиката в една „многосъсловна” демокрация са: а) не нарушавай вътрешната (собствената му) автономност на никое от съсловията; б) опитвай се да го интегрираш при взимането на национално отговорни решения.
Ние, българите, сме приели евреите (предимно сефаради, т.е. прогонени от Испания) още в края на ХV век. Но сме ги оставили да избират – да си запазят автономията или да се приобщят към нашето племе.
Като мъдри хора, те избрали и двете. И даже и сега в Пловдив може да си намерите вкусния сладкиш пандишпан. А иначе идва от сефарадския изговор на „пан де еспаня”, т.е. „испански хляб”. Пък ние си го харесваме, ядем и даже вярваме, че е наше изобретение.
Почти пет века по-късно, в началото на предходния, сме приели и бежанската вълна от арменци. И не само сме я приели, но дори и приютили до степен сега да имаме видни нейни представители във всички сфери – от банковата до културната.
Е, нахлули са в земите ни и османците. Против нашата воля, а най-вероятно – благодарение на вътрешните български междуособици.
Но сега те вече не са османци, а български турци. А още по-общо казано – едно съсловие, което хем не можеш да се правиш, че го няма, хем не можеш и да пренебрегнеш политически.
Ами значи изводът е прост – вкарваш го в „историческия компромис”.Тоест приобщаваш го към големите национални политически проблеми.
И тогава, Бойко, убеден съм, можеш да изкараш мандата си и през формулата „правителство на не-недоверието”.
Не заради властта. А защото днес и сега едни предсрочни избори действително биха били тежко изпитание за страната.
Пък Раданчо нека си се доразформатира... Далеч по-важна е съдбата на държавицата ни.
