Приказка за ламята с три глави и пет задника

БСП, ДПС и няколко независими депутати поискаха вот на недоверие на правителството за здравната политика. И не е като да нямат основание. Все по-малко хора разбират реформата на министър Москов и още по-малко я одобряват. Но вотът е, така да се каже, само за адет. От това правителството няма да падне. Всъщност към момента изобщо няма сериозна причина, която може да го събори. С уговорката, че и през януари 2013 г. нещата изглеждаха също така стабилни. Но винаги може да се появи някой черен лебед, събитие, което не може да бъде калкулирано предварително, което да концентрира разпръснатото сред различни слоеве и по различни поводи напрежение.

Това, което го няма, не може да се брои. Затова нека броим само наличното. Кой би имал полза от избори сега и може ли да ги предизвика? БСП има 38 депутати, ДПС имаше 30, но 6 от тях тръгнаха с Местан и не е ясно накъде. Независимите са всичко 11. Хората на Радан са в опозиция, но не чак дотам, че да искат бутане на правителството. Те са умерена опозиция в рамките на закона. Така че вотът на недоверие пряко сили може да събере 70-80 гласа. Срещу тях ще бъдат ГЕРБ с 84 депутати, РБ - с 22 (Радан вероятно ще се въздържи), 18 Патриоти и 11 от АБВ. Математически вотът е невъзможен. Но той е невъзможен и психологически. В НС има най-малко 36 депутати, които по дефолт са срещу предсрочни избори, защото влизането им в новия парламент е повече от проблематично - 14 от БДЦ, 11 от „Атака”, 11 независими.

С една дума, вотът на недоверие ще бъде лаф олсун, приказка да става…

Тези, които могат да предизвикат предсрочни избори, нямат интерес. Томислав Дончев твърди, че ГЕРБ би имал най-голяма полза, защото ще увеличи парламентарното си представителство.
Бае си за кураж. ГЕРБ трудно ще възпроизведе отново такава приятелска парламентарна и политическа конфигурация като съществуващата. Предсрочните избори биха имали смисъл само ако донесат самостоятелно мнозинство на ГЕРБ. Но Борисов и в най-добрите си времена не е имал пълно мнозинство в парламента. Най-високият му резултат беше през 2009 г. - 1 678 583 гласа и 117 депутати. През 2013 г. спечели 1 081 605 и 97 депутати, през 2014-а, след грандиозния скандал с избора на Пеевски за шеф на ДАНС и цяла година протести срещу правителството на Орешарски, ГЕРБ спечели 1 072 491. Трендът е ясен. И колкото и да няма алтернатива, той не би могъл да се обърне. ГЕРБ не се разпада, но вече се рони.

Какво би могло да му липсва на Борисов в този парламент, за да тръгне към неизвестното? РБ е един добре възпитан и дори опитомен коалиционен партньор. Радан малко не върви в крак, защото явно чува друг барабан, но не среща особен ентусиазъм дори в собствената си партия. За сметка на това пък Борисов бързо успя да покаже на останалите Реформатори какви са естествените им наклонности. И те стиснаха властта като умрял ябълка. Освен това Реформаторите разбраха по трудния начин, че всеки път, когато се опитат да се противопоставят на ГЕРБ, мястото им спешно се заема от ДПС. И все по-рядко опитват. Коалиционното споразумение беше грубо нарушено и тихомълком подменено с някакво неясно допълнително споразумение, което гарантира поне половин година мир и спокойствие. Реформата в съдебната система е блокирана успешно. Медиите са приятелски и гостоприемни. През 2015 г. Борисов е личността с най-позитивен имидж. Статиите „за” и „против” са 3:1. За всяка една публикация, от която Бойко го е присърбявало, е имало три, които са го почесвали. И той може с основание да каже като Хъмпти-Дъмпти от „Алиса в огледалния свят”: „Когато аз употребявам някоя дума, тя означава точно това, което аз решавам да означава. Думите имат нрав, поне някои от тях. Особено глаголите - те са най-горди... Аз обаче мога да ги управлявам всичките!... Когато карам някоя дума да върши толкова много работа, аз винаги й плащам извънредно”. Да, само за 2015 г. правителството е раздало на приятелски медии 11 млн. лв. И затова дори и глаголите в устата на Борисов се държат прилично.

Та казвам, че е трудно да се желае нещо повече. Може мъничко и да пресилвам, но цялата държава се отправила на едно психеделично пътешествие, на което не му се вижда краят.

В „Политическото животно” британският журналист Джереми Паксмън пише за Маргарет Тачър: „Маргарет Тачър бе начело на правителството, което проведе последната колониална война на Великобритания, която бе спечелена напук на всички предвиждания, и въпреки всичко бе изхвърлена от собствената си партия само заради усещането, че е омръзнала на електората”. Такова е естеството на политиката. Затова е казано, че изборите се печелят от опозицията. Обаче са забравили да кажат на нашата опозиция… Като гледам Михаил Миков, хабер си няма, че го чакат избори за печелене. Държи се на лидерския пост като кучето с кокала – нито го яде, нито на друг го дава. БСП са в кататонен ступор. Така са се оставили на инерцията, че ако не се блъснат в нещо голямо, няма как да спрат.

За мен голямата загадка е ДПС. На друго място написах: „Това, което се случва в ДПС, ще бъде изключително важен тест за настроенията в турското малцинство. Ако гласуват за Доган, означава едно, ако за Местан – друго. Накратко, ще разберем чие е Кърджали и докога”.

За българските анализатори турското малцинство у нас е черна кутия. Нито един не познава и съответно не може да прогнозира поведението на това малцинство. Вероятно има компетентни анализи, направени от турци (външни и вътрешни), но те никога не получават гражданственост. Затова честният отговор на въпроса какво ще избере турският етнос е „Не знаем”. Но пък от години знаем, че турското малцинство у нас масово слуша турските радио- и телевизионни станции. (Определено не гледа новините на турски по БНТ!) Турската пропаганда вече заработи за новата протурска партия на Местан със забраната Доган и Пеевски да стъпват на турска територия. И макар че Пеевски (Доган, ДПС) е най-крупният собственик на вестници, в случая това е без значение. За българските вестници тези райони са нещо като селото на дядо Йоцо: „Вестник не стига, защото никой не чете…”.

Преди години в „Експрес” бяхме писали как мюфтията и хората му източват вакъфските имоти. И се свързахме за мнение с Хюсеин Хафъзов, тогава главен секретар на мюфтийството. И той ни даде пълна свобода: „Пишете си каквото си искате! Нашият електорат не може да чете”.

Между другото, това е голямата медийна ирония: печатните медии да принадлежат на партията, чийто електорат в 99% не чете вестници. От тук до извода, че тези вестници не се правят за пропаганда, а за контрапропаганда, е само една крачка.

Както и да е. На предизборната си обиколка сред изселниците в Чорлу, Турция, през 2014 г. Хафъзов заяви: „Ще построим мост между България и Турция. Мостът на щастието. С благоволението на Аллах ще стане…”.

И сега трудно може да се каже колко от турците ще тръгнат с Местан и Хафъзов по моста на щастието и колко ще останат лоялни на ДПС. И пак ирония. ДПС, поне според претенциите на Доган и Пеевски, се явява синоним на България. Истината е, че е пароним, разчетен върху неграмотността на етноса. (Паронимията е неуместно използване на едни думи вместо други поради недостатъчна езикова компетентност. Например мериджей и мениджър, шумка и шунка и т.н.) Към момента изглежда, че ДПС има интерес от едни скорошни избори. Преди да се е организирала партията на Местан ДОСТ (движение за нещо си, не запомних, но не е и важно, щото нали движението е всичко, крайната цел е нищо…). Но е възможна и другата гледна точка – да се изчака структурите и пропагандата на ДПС по места да смачкат новото движение още в зародиш. Пак казвам, за българските анализатори тази земя е terra incognita, ако и да се води българска.
С риск да си помислите, че съм се примирил и помирил с користното невежество, което ни управлява, ще попитам друго. Дори и по някаква неизвестна сега причина да се стигне до предсрочни избори, това ще доведе ли до нещо полезно за нас с гайдите? Ще ни стане ли по-добре от простата смяна на едни с други? Не, всичко ще си остане в рамките на статуквото. Преди години на един софийски дувар някой беше написал: „Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят”. Но те не променят. И пак ще тичаме до урните с надежда и ще се връщаме с псуване. И това ще бъде така дотогава, докогато се задоволяваме да показваме политическата си воля по веднъж на четири години. Докато се държим като избиратели, а не като граждани. Има хиляди неща, които ежедневно ни засягат пряко и с мъничко задружно усилие бихме могли да ги променим. И затова не са нужни подвизи. Ще дам един прост пример. Какво би станало, ако в пет или десет окръжни града излязат по 10-20 хил. души на протест срещу ограбването на българите и българската икономика през антикварните цени на горивата? Нещо би станало, да знаете!

За тези 25 г. бяхме длъжни да разберем, че нашият враг е не един или друг кабинет, а самото статукво. То е ламя с три глави и пет задника. На мястото на всяка отрязана глава пораства една нова глава и два нови задника. Не можем да насмогнем. Бомба трябва. Статуквото е престъпността, статуквото е корупцията, статуквото е бедността и мизерията, скапаното образование и болното здравеопазване, егоистичната политическа класа и продажната интелигенция… Те са статуквото и ние сме статуквото. Ние сме в него и то е в нас.

И ще ви кажа една малка „тайна”. Досега в борбата със статуквото излизахме винаги втори, защото все оставяме някой друг да води тази борба вместо нас. А за този друг борбата за смяната на статуквото приключва със смяната на статуса.