Мигрантите – любимото оръжие на Ердоган

Спомените за мигрантското нашествие от 2015 г. съвсем основателно тормозят европейските лидери. Скорошната заплаха на Реджеп Ердоган, че ще отвори границите и ще насочи всичките 3,5 милиона мигранти към Европа, ги потриса. Един евентуален римейк на кризата отпреди няколко години ще влоши и без това тежкото положение, в което се намират евроелитите. Протестните гласове и действия както отдясно, така и отляво ще се окажат сериозно предизвикателство срещу статуквото. Затова и лидерите на ЕС ще направят всичко възможно, за да предотвратят нов мигрантски натиск. Това обаче може да стане единствено при прекратяване на войната в Сирия, както и при цялостно намаляване на напрежението в Близкия изток. А пък ЕС е твърде разединен, за да може да играе ключова роля в този процес.

Хубаво е, че днес организации като ИДИЛ, както и всевъзможни други джихадистки групировки съвсем не са онзи основен фактор, какъвто бяха преди пет години. Сирийската провинция Идлиб остана единственото място, където терористите все още имат някакво влияние. И е напълно естествено желанието на законното сирийско правителство да се стреми да ги изчисти и оттам. А тъкмо на това желание се противопоставя Турция. Нейният президент прави всичко възможно, за да попречи на окончателното изчистване на района от терористи. Все пак именно в този лагер са неговите проксита, които той години наред въоръжаваше и финансираше, за да се бият с армията на Башар Асад. И след като джихадистите започнаха да търпят все по-големи поражения, Ердоган просто изпрати своя аскер в Сирия. Твърдението му, че турските военни били там по „покана на сирийския народ“, е повече от цинично. Как точно е била отправена тази покана? От кого точно? Кога? Анкара не дава отговори на тези основополагащи въпроси. Просто защото убедителни отговори не съществуват. Последното повишаване на напрежението в Идлиб дойде след удари на силите на Дамаск срещу джихадистите. Само дето се оказа, че сред въпросните джихадисти е имало и турски военни. Няколко десетки от тях (все още се спори колко е точният им брой) загинаха. В отговор Ердоган поиска защита от НАТО, ракети „Пейтриът“ от САЩ и заплаши Европа с мигрантска вълна. Да, едно от основните правила на Северноатлантическия пакт гласи, че всички негови членове трябва да помагат на държава членка, станала жертва на агресия. Само дето Турция не е ставала жертва на никаква агресия. Нейната територия не е обект на нападение. Тъкмо обратното. Турски военни се бият в Сирия, при това без никой да ги е канил там. Така че, ако има някакъв агресор, това е самата Турция и съответно няма за какво да получава защита от НАТО.

Единствените, които могат да помогнат на Ердоган да излезе от тежката за него ситуация, са руснаците. Вярно е, че през последните дни антируските настроения в официалните турски медии достигнаха ужасяващи размери. Дори беше атакувана редакцията на руския канал Sputnik Турция в Анкара, а няколко негови сътрудници бяха задържани. Разбира се, тази кампания може да бъде спряна със същата бързина, с която беше започната. И вероятно тъкмо това ще стане след срещата между Реджеп Ердоган и Владимир Путин. Просто защото Турция няма никакъв интерес да засилва противопоставянето с Русия. Ердоган има достатъчно главоболия с Доналд Тръмп, с НАТО и ЕС, за да си позволи да се смразява и с могъщия руски съсед. Освен всичко друго турският президент едва ли е забравил, че именно Москва спаси властта, а на практика и живота му, по време на опита за преврат през 2016 г. Публична тайна е, че Ердоган е предупреден за действията на превратаджиите не от западните си съюзници, а именно от руска страна. Рабира се, в политиката не могат да се очакват благодарности, но все пак определени действия показват на кого може да се разчита и на кого не. Пък и икономическите отношения между двете държави изобщо не са за пренебрегване. Независимо от всички американски предупреждения Анкара все пак си купи модерната руска противоракетна система С-400. За нея Турция плати 2,5 милиарда долара и така се превърна в единствената страна членка на НАТО, разполагаща с подобно оръжие. Да не забравяме и „Турски поток“. Благодарение на него европейската част на Турция  се снабдява пряко с руски газ. При това директно и с хубава отстъпка. Няма никакви транзитни коридори и междинни страни. Ето защо Ердоган няма никакъв интерес да влошава отношенията си с Русия. Просто доброто сътрудничество с нея му носи отлични дивиденти. Пък и няма никакъв смисъл да дразниш по-силния си съсед. Що се отнася до Европейския съюз, турският президент може да си позволи да го дразни. И да го държи постоянно в напрежение. Като използва „мигрантската карта“.

Тук задължително трябва да направим едно терминологично уточнение. Огромното мнозинство от хората, които тези дни се опитват да влязат незаконно на гръцка територия, не са бягащи от войната сирийци. Това са класически икономически имигранти, както, разбира се, и инфилтрирани в техните среди екстремисти. Да, за цвят е сложено някое и друго семейство с малки деца, но това е направено с цел да се умиляват едноклетъчните либерали и да призовават за отварянето на „всички възможни граници“. Кой знае защо същите тези лица изобщо не се умиляват при вида на  хората, които страдат от безчинствата на ислямистите в самата Сирия. Може би защото медиите услужливо отказват да показват подобни безчинства. Големите СМИ като Би Би Си и Си Ен Ен постоянно дават кадри на хора, „страдащи от атаките на Асад и на руснаците“. Обаче е почти невъзможно да видиш пострадали от джихадистките атаки. Явно тези изображения се възприемат като „политически некоректни“ и затова са спестявани на чувствителните западни зрители.

Изображенията може и да не достигат, но морето от реални мигранти съвсем скоро може отново да залее Европа, ако нейните лидери не положат достатъчно усилия да предотвратят този сценарий. Колкото и добри да са отношенията на премиера Бойко Борисов с Реджеп Ердоган, това изобщо не е достатъчно за предотвратяването на задаващата се мигрантска криза. А основният проблем е в това, че Европа все още няма единна позиция относно случващото се в Сирия. Докато джихадистите продължават свободно да щъкат между европейските държави и Близкия изток, напрежението ще продължи да бъде голямо. Да твърдиш, че сред тях имало някаква „умерена опозиция“, с която било възможно да се договориш, издава силен наивитет, меко казано. С ислямистите трябва да се разговаря само на един език – този на силата.  В това отношение ЕС може да вземе пример от Русия. Руските военнокосмически сили се разправиха безпощадно с екстремистите в Сирия. Благодарение на тяхната безкомпромисност страната не се превърна във втора Либия. Остана само едно миниатюрно джихадистко царство в Идлиб. Едва след неговото унищожаване може да настъпи успокоение. Както в Близкия изток, така и в Европа.