Кога сме били независими, че да празнуваме

Да си независим, е скъпо струващо удоволствие. Било като редови гражданин или пък като цяла държава.
Всъщност, ако мнозинството от уважаемите читатели на вестника сложат ръка на сърцето си, те също биха признали, че надали са (или са били) независими от шефовете си, били те работодатели или просто началници. Сиреч даже и тези, които са се чувствали независими, вътре в себе си са съзнавали причината – че от тях нищо не зависи.
Ами горе-долу така е и с държавите, особено с малките сред тях.

Та и нашата независимост, която за пореден път отбелязваме днес, хич не ни е била евтина още навремето. А после е ставала все по-скъпа.

Впрочем, нека я разделим на три пласта.

Първият, естествено, е положителният. От васално на Отоманската империя (т.нар. трибутарно) княжество България заема равноправно място на картата на Европа. И това наистина е хубаво.

Вторият пласт не е чак толкова радостен. В името на личните си амбиции дотогавашният княз Фердинанд вече се титулува цар. Без почти да се замисли какво ще струва това на българите.

Е, точно това „какво ще струва” е третият пласт. Защото първоначално османци, французи и англичани (все наши сегашни аркадаши) оценяват независимостта ни на едни около 500 млн. златни лева.

След серия пазарлъци, в които тогавашните ни управници се проявяват и като добри търговци, сумата е свалена до 125 млн. лева. После се намесва Русия (ох, сега ще ме обвинят в русофилство).

Но чрез сложни прихващания между нея и Турция (тя й дължи много пари още от войната 1877-1878 г.) накрая България се „отървава” с плащане на 33 млн. лева. Което, сравнено с 500 млн., иначе си е една добра сделка за „независимостта” ни.

Припомням тези факти, за да се знае откъде и на каква цена сме тръгнали на 22 септември 1908 г. А къде сме сега, 118 години по-късно?

Ами, уви, пак в същата „независимост”. В смисъл, че и сега от нас нищо не зависи.
„Независимо” след 1944 г. съсипахме селското си стопанство, за да прави по съветски образец „колхози”. Дядо ми кратко ги определяше като „голяма яма”. Демек хем всички крадат, хем пак има...

„Независимо” въведохме и други руски безумия. Примерно в образованието – „десетилетка” вместо нашата класика, лилаво мастило, петобална система (само който не е учил по нея, не знае мъките при преизчисляването на оценките) и т.н.

„Независимо” през 1989 г. възприехме американското послание „да правим демокрация”. Само дето после се оказа, че трябва да правим не каква да е, а именно тяхната демокрация...

И се нароиха едни уж „независими” неправителствени организации (НПО), които да ни агитират в полза на „либералната пазарна” (разбирай американската) икономика. После се оказа, че тези НПО-та са си бая зависими било от чичо Сорос, било от самото американско правителство.

Но и нашата промишленост стана „независима”. Сиреч - ликвидираха я. И ние се превърнахме в поредния добър „независим” пазар за вносните боклуци и отрови.

После дойде и мечтаното от всички ни членство в Европейския съюз. Направо - пей, сърце. Свободно можехме да ходим като ратаи, аргати, а понякога и като обикновени роби, в „цивилизована Европа”.

В замяна обаче иначе уж „суверенните” ни правителства все по-яко взеха да се вслушват в „независимите” съвети на разни нови „началници”.

От Брюксел ни рекли, че 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ били негодни, защото конкурирали техните цени.
Пак от там ни съобщили, че и краставиците ни са по-криви от половия орган на европейския чиновник.
Сега иде вест, че и розовите ни домати са неприемливи, защото не влизат в стандартите на ГМО-Монсанто.

От Вашингтон пък ни уведомиха, че техните самолети трета или пета ръка са за предпочитане пред новите руски.
В Париж забравиха, че трима техни бивши президенти са разследвани за съмнения в корупция, но не пропуснаха да намерят „гнили ябълки” в нашата съдебна система (не че ги няма де).

И с всичко това ние се съобразяваме абсолютно „независимо”. Т.е. независимо от националния ни интерес и изцяло, и безпрекословно зависимо от чуждите такива.

Е, какъв тогава празник е „денят на независимостта”? Кога сме били независими, че да го празнуваме?