Херо Мустафа ще рецитира ли „Здравствуйте, братушки” на Трети март    

Американската посланичка ми е много симпатична. Харесва ми нейният артистизъм. Както и нейната разчупеност. Да, има хора, които смятат, че тя прекалява с извънпротоколните си изяви, че е прекалено разчупена. Те не одобряват факта, че един посланик  пее, рецитира и  зарязва лози. Аз пък не намирам това за укоримо. Щеше ли да бъде по-добре, ако г-жа Мустафа се държеше като глътнала бастун? Не, разбира се. Безинтересно щеше да бъде. Така че бих окуражил Херо Мустафа да продължи с развитието на артистичните си способности. Пък и след като рецитира „Де е България“, съм доста любопитен с какво произведение ще почете националния ни празник Трети март. Ако избере „Здравствуйте, братушки“, пак на Иван Вазов, със сигурно ще спечели още приятели. А Съединените щати би трябвало да искат да имат колкото се може повече приятели. И без това не им останаха много. В целия свят. Говоря за искрени приятели. Не за такива, които „обичат“ САЩ заради грантовете. Такива има. Но те не са особено ценен актив. Ако на Съединените щати днес им липсва нещо, това е искреното възхищение. Безкористното харесване. Преди десетилетия го имаха. Особено в държавите в т.нар. социалистически лагер. Днес приятелите им са кът, а подмазвачите са много. Което в дългосрочен план не е добре за тях. Ето защо подходът на Херо Мустафа може да проработи. Единственото, което може да му попречи, е външната политика на... САЩ.  Политика, която у нас се олицетворява най-вече от Нейно Превъзходителство г-жа посланичката.

Всички й се зарадвахме на Херо Мустафа, когато тя обеща, че ще помага с всички сили на българските институции в борбата срещу корупцията. И (почти) всички се разочаровахме, когато ни беше съобщено първото конкретно има човек, „уличен в корупция“. И не, разочарованието съвсем не идваше от факта, че до този момент не бяхме чували името на посочения съдия. Истински важните корупционери не са публични лица, не дават интервюта по медиите, не се снимат за лайфстайл списания. Това, което най-силно ни подразни в съобщението на Държавния департамент, беше тоталната липса на каквито и да било доказателства. Странно е, меко казано, външният министър на една от най-великите държави да се държи като Валери Симеонов. И единият, и другият хвърлят тежки обвинения в корупция, без да си дават труда да представят каквито и да било доказателства. Симеонов прикова на позорния стълб двама журналисти. Помпео направи същото с един съдия. Да, както журналистите, така и магистратите няма как изначално да бъдат изключени от обвиненията в корупция. Със сигурност и сред тях, както и сред политиците и бизнесмените, има много хора, замесени в нечисти сделки. Само че, когато обвиняваме някого с такава категоричност – без значение дали е депутат, министър, съдия или журналист, трябва да представим доказателства за категоричността си. Ако това не стане, обвиняващите понасят тежък имиджов удар. И няма значение дали заклеймяващият се казва Майк Помпео или Валери Симеонов. Недоверието на публиката е еднакво силно. И независимо от целия артистизъм на Херо Мустафа това недоверие трудно може да бъде преодоляно. В съзнанието на обикновените хора остава съвсем логичното предположение, че въпросният български съдия е обвинен не защото е участвал в някакви корупционни схеми, а защото си е позволил да разреши на Николай Малинов да отиде в Русия и да получи орден лично от Путин. С никаква корупция не се борят САЩ, казват си хората, единственото, което ги интересува, е как да накажат някой, който е постъпил „неправилно“ от тяхната гледна точка.
Подобни действия никак не допринасят за подобряване имиджа на Съединените щати в България. А най-странното е, че нашите американски партньори така и не виждат връзката между собственото си поведение и липсата на достатъчно приятели в България. И започват да говорят за някаква „руска пропаганда“ и за „хибридна война“. Всичко е несравнимо по-просто. Русия дори не е необходимо да полага каквито и да било усилия. Американците много често сами вършат нейната работа. Ето защо никой не бива да се изненадва от резултатите от изследването, извършено от изследователския център „Пю“ за отношението по света към Русия и нейния президент. Според тези резултати 73% от българите харесват Русия, а 62% имат доверие у Владимир Путин. По тези показатели сме на първо (!) място сред всички над 30 държави, в които се е провело изследването. И още важни резултати показва изследването на центъра „Пю“. От всички държави членки на НАТО в България са най-малко хората (16%), които ценят близките отношения със САЩ. И пак от всички държави членки на НАТО ние сме страната, в която са най-много хората (28%), които държат на близките отношения с Русия.

Две са основните причини за така ярко изразеното положително отношение към руската държава и за също толкова ясно негативното отношение към американските ни приятели. Първата е свързана с действията на самите американци. Няма как да "бориш корупцията" с недоказани обвинения и да искаш да ти ръкопляскат в захлас. И втората причина обаче е не по-малко важна. Тя е у хората, които Вашингтон официално назначи за свои „приятели“ в нашата държава. Не може да не ви е направило впечатление, че повечето „отдадени фенове“ на САЩ в България са или бивши доносници на Държавна сигурност, или бивши преподаватели по научен комунизъм, или всеотдайни активисти на ДКМС и БКП, или дечица на партийни величия, които заедно с родителите си са се ползвали с всички привилегии на „развитото социалистическо общество“. И само на пръв поглед това е странно. Всъщност тази тенденция е дълбоко логична. Изброените хора никога в нищо не са вярвали. И сега не вярват. Някога са били комунисти и „разобличители на Америка“, защото конюнктурата е била такава. Това поведение е било най-бързият начин да се издигнат в йерархията. Днес същите тези са антикомунисти и „разобличители на Русия“ пак заради конюнктурата. Никакви „приятели на Америка“ не са тези лица. Това са най-обикновени кариеристи. При това неособено интелигентни. Големият въпрос в случая е не как е възможно да има подобни хамелеони. Големият въпрос е защо Съединените щати се доверяват на хамелеоните, защо ги обсипват със златен дъжд от похвални слова. И от грантове, разбира се. Да, така е по-лесно. Идват едни хора, предлагат си услугите и се кълнат във вечна вярност. Как да не ги наемеш? А това, че преди години със същия план са се клели във вечна вярност на други господари, явно няма особено голямо значение за наемащите ги.

Само че би трябвало да има значение. Защото останалите хора гледат и си правят съответните изводи. Които в  никакъв случай не са особено добри за тези, които наемат хамелеони. Няма как да имаш особено голямо доверие в държава, която разчита на услугите на идеологически проститутки. И колкото и да се старае Херо Мустафа, колкото и симпатично да е поведението й, то не е достатъчно, за да промени вече създаденото негативно впечатление.