Къде си, проф. Вучков, да възпееш коронавируса

Преди години прочетох едно култово изявление на Салман Рушди за същността на голямата комедия. Той даваше пример с новелата „Земетресение в Чили“ на Артур Кьостлер. Трагедията там се случва с такава бързина, че на човек неусетно му става смешно, казваше Рушди. Всичко, за което се говори, е ужасно, събитията са трагични, но скоростта на действието придава на драмата комедиен тон. И това е ясното доказателство, че в света нещата никога не са само трагични или само комични. Трагикомедията е основният символ на онова чувство в нас, което отразява света – да не знаем дали ще ревнем, или ще се разкикотим освобождаващо.

Припомних си изводите на Рушди покрай драмата с коронавируса у нас. Да, събитията не са за смях. Да, трябва да се вземат мерки. Да, разбирам сериозността на нещата. Но това не пречи някъде отстрани като зрител да виждам всичко, което медиите ни отразяват като някаква бурлеска, като комедиен фарс, който не спира нито за миг. Самият факт, че шефът на ВМА професор Венцислав Мутафчийски реши да се явява пред медиите с униформа, само допълнително подсили усещането за фарс. Не ме разбирайте погрешно – изобщо не подценявам качествата на Мутафчийски като лекар и като мениджър. Но това с униформата определено идва в повече. Разбирам защо е направено – с идеята, че така на народонаселението се вдъхва респект и кураж пред идващата епидемия. Само че през годините на прехода народът разви тежко анархистично светоусещане – човек с униформа вече не вдъхва кураж, а само политическо подозрение. Изобщо коронавирусът като комета в нощното небе ясно показа бутафорността на всичко онова, което наричаме държава днес. В момента, в който посред нощ с драматичен тон ни съобщиха, че най-накрая коварният вирус като диверсант е прекосил държавните граници и върлува у нас, всички новинарски емисии се изпълниха с информации за заразата. Темата буквално отмени всякакви други скандали – безводието, кризата с боклуците, къщата в Барселона. Медиите превключиха на апокалиптичен режим и решиха да изстържат всеки остатък от здрав разум от съзнанието на населението. В началото, нека да ви припомня, бяха репортажите за това как коронавирусът удря всичките ни съседни страни, но така и не иска да дойде у нас. Това беше тема на отразяване в рамките на цяла седмица. Ежедневно костюмари и медици ни информираха за липсата на случаи у нас, което предизвикваше и подозрения, и облекчение у телевизионните зрители. Но именно в такива мигове се усеща вакуумът, който остави след себе си социален критик и медиен коментатор като професор Юлиян Вучков. Медийната истеризация щеше да бъде идеална тема за него. Мога да си представя нашарените листа, вдигнатия пръст и леко скандалджийски тон. Професорът щеше да е за предпочитане пред някаква застаряваща дама, която обявиха като врачка на Берлускони и която от далечна Италия ни даваше съвети и предписания за справяне с кризата все едно е топексперт. Изведнъж дойде златното време за врачки, гадателки, баячки, астроложки, които задръстиха медиите с мнения. И как да не се смееш, когато чуеш как жена, която едвам е изкретала гимназия, ти дава насока как да се справиш с един все още неизучен докрай вирус. Заради това страдам по професор Вучков – той поне нямаше да се поддаде на медийната истеризация, която в един момент стана гъста като буламач. Започнаха с репортажите за липсващите маски в аптеките, за свръхзапасяването на хората (въпреки че англичаните, които буквално разграбиха тоалетната хартия от своите магазини, определено ни водят поне две обиколки в паниката), за състоянието на инфекциозните отделения из страната, за хигиенните навици и предупрежденията как се предава коварният вирус, за да приключат с драматични истории от света и отменени големи мероприятия. От една информационна емисия от половин час изчислих – 25 минути бяха посветени на вируса. И ако новините от света все пак носеха някаква тръпка на ужас, то българското осветляване на проблема направо се родееше с шоуто на Бени Хил. Препоръки на кризисния щаб – избягвайте места, на които се събират много хора. Препоръки на кризисния щаб – да се отменят всички насрочени мероприятия на закрито. Дори се стигна дотам, че същият този митичен щаб обяви, че е добре да не се празнува националният празник. В такова море от апокалиптична информация дори и редовната поява на лекари в сутрешните блокове вече се оказа недостатъчна противоотрова срещу зараждащата се паника. Лекарите имаше какво да кажат – коронавирусът съвсем не означава сигурна смърт, много хора го преодоляват, някои даже на крак, от обикновен грип си отиват много повече жители на планетата, отколкото от коронавирус, но кой ли може да чуе това в цунамито от униформени лекари, загрижен премиер и ошмулени представители на парламентарното мнозинство, които гледат така, все едно всеки момент ще гушнат някой болен, за да го утешат и приласкаят в името на стабилността.

Тук дори няма да навлизаме в морето на конспиративните теории, които заляха социалните мрежи като зимна виелица. В един момент кресчендото на конспирацията достигна такива размери, че много свежият и ироничен пост на една дама, че вирусът се предава по 5G мрежата, беше възприет като откровение от някои апокалиптици и препращан като откровение на лични съобщения. Изобщо съвременната епидемия има малко общо с епидемиите от миналото. Тогава хората са били по-изолирани, оставени насаме със себе си. Съвременният фейсбук-потребител ражда мнения, протести, проклятия, теории и анализи и така се изгражда нещо като виртуално отражение на реалния проблем, изкривено огледало на събитието. На този фон бутафорността на държавата пролича още повече, защото при такова свръхвиртуализиране всеки веднага споделя опит и мнение. И се посипаха въпросите – хубаво имаме кризисен щаб, но кога точно той почна да взема мерки? Има ли защитни облекла за медиците? Има ли достатъчно лекарствени средства? Във вихъра на информационния поток научихме, че Китай е вдигнал болница за една седмица, и то в окото на бурята – в град Ухан. Дори опит за лека аналогия с положението у нас веднага показва в какво състояние се намираме.

Застанал пред морето от такива събития, случайният зрител може само да се смее на този пошъл спектакъл. Защото коронавирусът бе превърнат в медийна дъвка, в наркоза за общественото съзнание, което започна да се събужда след 10-годишна кома и да проглежда в гъстия мрак, в който се намира. Заради това извадиха униформите, бюлетините на всеки час, ордите от репортери пред болниците. Стигна се дотам, че културният министър Боил Банов отмени театралните постановки, защото там се събирали хора. Мярката сигурно щеше да изглежда като акт на истинска загриженост, ако бяха затворили и моловете и всички други обществени места, където се събират хора. Именно тази влудяваща половинчатост и показност обаче белязаха комедийния характер на всичко, което се случва. И резултатът от всичко това е логичен – повечето от хората плюха на всички мерки и продължиха живота си както преди. Защото самото правителство със своя комедиен характер ги отказа да възприемат драмата сериозно. Само си представете друга държава, в която големият въпрос за приближаваща епидемия започва със спор карантината да се взема от отпуската или държавата да я плаща. Това е истинският коронавирус, който отдавна върлува у нас. Този, китайския, ще го преборим някак си. Дали с ракия, дали със сланина, все ще му намерим края. Но вирусът на бутафорната държава, която дори в окото на голямата криза не може да произведе сериозно послание, това е заболяване, което ще ни гърчи като епилепсия още много време. Сега вече разбрах ясно Рушди. Гледам България и в гърлото ми засядат хлипове, но като цяло ми се иска никога да не престана да се смея, защото поне това ни даде този прокълнат преход. Смях до побъркване. Дали това ще го броят като симптом за някакъв нов вирус?