Гафът с проф. Тодор Кантарджиев  

Откакто преди около месец служебното правителство на Стефан Янев встъпи в длъжност, в България се разигра бурен процес на политическа и управленска трансформация. Вълната от скандали и разкрития, която беляза краткия живот на 45-ия парламент, продължи с пълна ярост. Всеки ден избухват нови информационни бомби и колкото и проф. Антоанета Христова да твърди, че това са просто „думи“, излезлите на светло афери на предишния кабинет ще бъдат основната тема на предизборната кампания. Преди предишните избори повечето партии май бяха в ступор и будна кома, днес вече ще има яростна битка. И резултатите от работата на сегашния кабинет, както и последствията от разкрията ще бъдат основен фактор в противопоставянето. ГЕРБ вече избраха страна. Те заеха позата на несправедливо ощетени от живота и Вселената светци, които никога нищо лошо не са направили. Хората на Бойко Борисов получиха жесток удар от съдбата. Те още живеят с илюзията, че управляват или поне, че им предстои управление, и заради това са се фокусирали върху идеята да се правят на екзистенциални поети, разтърсени от грубостта на Вселената. Само че вълната от нови и нови бомби прави така, че ГЕРБ изглеждат напълно откъснати от реалността, и ако бях на тяхно място, щях да извличам съвсем малко утешение от факта, че социологическите проучвания им отреждат първо място. Тяхното време определено отмина, а те отказват да го разберат. Заради това основната линия на съществуване на изпадналите от влака на историята е в жалванията, че служебният кабинет прави жестока чистка и метла в админстрацията и на улицата оставали доказани професионалисти, скромни, но гениални експерти, хора, които никога, ама никога не били направили нищо лошо. Това пък ще е основната опорна точка в кампанията на ГЕРБ. Абе, очакват ни интересни времена.

Знам, че е много трудно, дори практически невъзможно в ситуация на толкова драматично обществено разслоение тази тема да бъде разгледана обективно, но в името на здравия разум и в името на нормалното бъдеще си дължим един такъв поглед. Истината е, че ГЕРБ сами се поставиха в ситуация, в която поголовните уволнения не само не изглеждат като политическа метла, а като заслужена, макар и късна справедливост. Именно при ГЕРБ и Бойко Борисов се появи нарицателното „калинка“, което стана символ на 12 години назначения на костюмирани бездарници, измервани не по ум и способности, а по виене на гръбнака пред партийния лидер и вдъхновения и обожателен поглед при спорадичните срещи с бившия министър-председател. Право на всяко правителство е да посочи хората, с които иска и може да работи, и точно в този смисъл безкрайните писъци на ГЕРБ, че са мишена, изглеждат леко комично, дори абсурдно. Тази патетика на жертвата вероятно би вървяла при друга партия, но при формация, която практически не е изпускала властта в течение на 12 години, звучи като пародия. На всичкото отгоре наративът на тази безкрайна жалейка изглежда като сюжет за посредствен трилър. Значи само преди месец всичко е било наред, безработицата е била нулева, инвестициите са идвали като пълноводна река, не е имало никакво социално и обществено напрежение, а магистралите са били дълги и равни, а след като идва служебният кабинет на демона Радев, изведнъж всичко рухва и страната тъне в политически хаос, бедност, нищета и фалшиви новини. И това не е преврат, защото всичко се случи по волята на българския избирател – моторът на демокрацията у нас. Резултатът от вота предопредели тези събития, защото ГЕРБ се оказаха като радиоактивно сметище, край което никой не иска да минава. Дори резултатите на техните предишни партньори показаха много ясно нещо – всички коалиционни приятели на ГЕРБ останаха извън парламента. ГЕРБ са партия вампир, която не пощадява нищо край себе си, а го изсмуква докрай и след това зарязва завинаги.

Обективността обаче изисква да кажем, че служебното правителство също не е безгрешно. Вероятно най-много шум и въпросителни повдигна пенсионирането на проф. Тодор Кантарджиев от шефското място в Националния център по заразни и паразитни болести. Здравният министър Стойчо Кацаров обяви, че няма смисъл и нужда да мотивира едно пенсиониране, но в обществото се надигна подозрение, че това е някаква вътрешна саморазправа в медицинските среди, които поне в последната година бяха много разделени по отношение за начините на действие срещу пандемията. Глас в защита на Кантарджиев издигнаха Корнелия Нинова, БСП-София излезе с декларация, както и много медици от страната, които обявиха, че пращането в пенсия е израз на голяма несправедливост. Случващото се вдигна много медиен шум, а самият Кантарджиев направи солиден тур из медиите, за да обяснява своите позиции, който може би трябваше да си спести, ако искаше да запази морален интегритет. Всъщност разминаванията на мнения се дължи именно на разминаването на оценката за работата на Националния оперативен щаб, от който Кантарджиев беше неизменна част. Именно пандемичната ситуация разкри много скрити истини за състоянието на здравната система и управлението на страната и заради това случката придоби национален мащаб. Трудно ми е да преценя дали това е грешка на Стойчо Кацаров, но при всички положения пенсионирането беше комуникационен гаф, защото историята беше разказана като отмъщение, а не като акт на справедливост или нещо подобно. Всъщност точно тук някъде се крие опасността за служебното правителство – дали в един момент на обществото няма да му писне от уволнения и кадрови рокади. Дали пък в крайна сметка всички тези действия няма да се обърнат като бумеранг срещу служебното правителство? Вероятно границата на търпението е много тънка и лесно може да бъде прекосена.

Въпреки това обаче до момента не смятам, че кабинетът е сгафил драматично. След протестите миналата година, след огромния пик на недоволство хората искат радикална промяна, а кадровите промени са част от нея. ГЕРБ се фокусират върху чистките, но буквално не могат да се защитят от лавината от обвинения. Тактиката да повтарят едно и също до втръсване и да отричат вероятно върви, ако те бяха съпруг, спипан в изневяра. В политическата буря в България поведението им изглежда все по-виновно и виновно. Всъщност голямата оценка на това противопоставяне ще я дадат избирателите на 11 юли. На мен обаче ми се струва, че ГЕРБ буквално са отписали тези избори или си правят сметката, че всички останали партии няма да успеят да постигнат съгласие за по-трайно управление. Защото като тънка червена нишка в безкрайното жалване се усеща, че основната мишена на атаките им е президентът. Този Румен Радев, разглеждан в гербаджийската митология като политически шейтан с кървясали очи и вдигнати юмруци. Натам е насочен техният прицел, очевидно те си представят своя реванш на президентските избори. Това обаче е нож с две остриета, защото независимо от пируетите на придворната политология ГЕРБ нямат фигура, която да изправят срещу Румен Радев. Ако самият Бойко Борисов се престраши, но загуби, това може да приключи партията му в съвсем буквалния смисъл на думата. Другият вариант е ГЕРБ да се надяват всички да се концентрират в парламентарните избори, за да могат те да вземат своето на президентските. Така или иначе обаче ходовете им стават все по-малко и заради това жалостивият вой от чистките се увеличава все повече.

Тук можем да се отдадем на моралистични размишления докога България ще живее в реваншизъм и омраза, но смятам, че те имат малко стойност точно днес. Майстори на подобно мозъчно упражнение са хора, които имат какво да губят от неудържимата сила на промяната. Защото ГЕРБ трябва да си припомнят 2009 г., когато те поголовно изчистиха министерствата от всички, за да назначат своите калинки. Днес те са в опозиция на себе си отпреди 12 години, което е особено иронично, както вече всичко в България. Може би целият този процес е нещо, което трябва да преживеем, за да можем да сме наясно къде отиваме. Гласът на хората ще валидира коя теза е по-значима, важна и одобрявана. Аз имам своите подозрения какво ще каже този глас, но хайде да го обсъждаме след това. Ако сълзите и сополите не са избухнали с нова сила тогава.