Борбата с корупцията, "Оскарите" и Булат Окуджава

Сигурно ви е направило впечатление, че мине, не мине някой и друг месец и американски посланик се появява в телевизора. И като се появи, следва разбълникване в държавата. И така – 30 години.

С посланиците е ясно – американската дипломация е една от малкото, която стимулира работата на дипломатическите си служби с общественото мнение. Проблемът е в нашето си обществено мнение.

Както казват историците, историята може да се разказва и за едно събитие може да има много, и при това коренно различни разкази. Какъв разказ си създадохме? Имало един герой – малко слабоват и дори малко страхлив, който много искал да получи в награда принцесата. И... о, чудо, изведнъж вижда възможност да изпълни желанието си, като се въоръжи с магическо оръжие. Но бързо се оказва, че героят не е толкова героичен, борбата с ламята (разбирай корупцията) не е така проста, а магическото оръжие – помощта от САЩ, не е за наша употреба.

Защото трябва да си изясним основната заблуда, в която се самонатикахме – става дума за един общоприложим закон, а не за специално усилие САЩ да се преборят точно с нашенските лоши люде. За САЩ е от особена важност да спрат предварително, т.е. на входа, достъпа до държавата си на личности, в чиито благи намерения и честност не са убедени. Защото веднъж влезли, те стават част от един силно либерален и свободен режим на пребиваване. Под действието на тази норма сигурно са попаднали и ще попадат множество лица, но това не означава специален ангажимент на американските служби и администрация да се бори за решаването на проблемите на другите държави с некоректните им граждани. С други думи, новината е, че борбата с корупцията си е наш приоритет и наше, българско задължение.

Като резултат от това ние, българите, отново станахме част от битка, която не е наша. За българските граждани би следвало борбата между САЩ и Русия за глобално влияние да не се изразява в действия спрямо български съдия, поставен в ролята на руски хибридчик. За нас би следвало да е приоритет развитието на демокрация в собствената ни страна и следването на нашите си национални интереси. В този ред на мисли силно съм притеснена от възможния резултат и още по-невъзможните изводи, които бихме могли да си направим, ако вземем да преброим колко български граждани са проследили награждаването с оскари и колко в това време са пили водка и са слушали песни на Булад Окуджава. Геостратегическите изводи биха могли да са поразителни.

А нещата са простички. Още преди близо век и половина българските партии и българските политици са се разделили по линията „-фили и -фоби“. За разлика от всяка друга държава, където разделенията в обществото, включително и между партиите, са породени от ясни интереси и ценности, ние се караме, мразим и дори сме готови да се унищожаваме, защото не обичаме и съответно не мразим едни и същи неща. Разбирай, държави.

Така и днес, вместо да приемем, че Русия и САЩ имат своите интереси и те са геостратегически, а България има своите интереси и те не са да сме световен хегемон, ние се боричкаме всеки път при смяна на вятъра на кого да прислужваме и на кого да се надяваме да ни вземе под крилото си. Защото какво всъщност изразяваше позицията – сега САЩ ще ни посочат с пръст корумпираните и ние ще се отървем от тях, а демокрацията ще процъфти. Дали тези, които ни го говореха, не познават законите и политиката на САЩ, или просто приемат за реалност собствените си надежди, породени от собственото си безсилие, не знам.

Защо посочването с пръст да е носещо демокрация действие, когато то ни казва само едно – вие, институциите ви, органите, които трябва да свършат това, общественото мнение и гражданската позиция – всичко това го няма. И значи изводът трябва да е само един – да направим така, че да ги има. Защото в противен случай утре можем да осъмнем с изявление например на руския посланик, който също да посочи нещо с пръст и това определено няма да се приеме нито спокойно, нито като полезно.

Все си мисля, че вместо да изпадаме в „нелепа радост пред чужденците“ и да демонстрираме, че времената на „криворазбраната цивилизация“ са все още живи, не е ли по-честно към самите нас и към държавата ни да се откажем да сме заложници на политически амбиции и геоинтереси, нямащи нищо общо с нашите национални интереси. Ама как да го направим, като в тази сфера има само една мантра – евроатлантическата ни ориентация. И ние постоянно и упорито се опитваме да доказваме, че няма да се откажем от нея и това е пътят ни. А никой нито в САЩ, нито в Русия, нито в Гърция например не е поставил въпроса за гръцката евроатлантическа ориентация или за фило-фобството им. Макар за това да има много повече основания, отколкото в България – те изхвърлиха американските военни бази от страната си, имат отлични отношения с Русия за разлика от нашите и периодично има престрелки по границите с Турция.

Сигурно греша, но си мисля, че е, защото Гърция има ясно формулиран национален интерес, от който не отстъпва нито едно правителство. А ние? Ние си измисляме приказки за герои и магически оръжия и сами си вярваме в тях.