Израелският писател, есеист и професор по литература Амос Оз е роден през 1939 г. в Йерусалим. Завършва философия и литература в Еврейския университет. Първите си разкази пише през 1961 г., последвани от статии и есета за арабско-израелските конфликти, романи, детски книжки. От средата на 80-те години преподава в Оксфордския университет, Еврейския университет и Колорадо Колидж.
На български в издание на „Милениум” са преведени „История за любов и мрак”, „Моят Михаел”, „Животът и смъртта в рими”, „Сцени от живота на село”, „Пантера в приземието”, „Същото море”, „Черната кутия”, „Познание за жена”, „Как да излекуваме фанатик”, „Между приятели” и др. През последните години Амос Оз е сред най-сериозните кандидати за Нобелова награда.
Най-новият му роман „Юда” излезе на български преди броени дни.
Едно интервю на еврейския класик пред „Ню Йорк Таймс”.
- Как се стигна до написването на „Юда”?
- Всъщност, пиша тази книга през целия си живот. Писателите сме като самотни острови. Докато сме вглъбени в работата си, отчаяно се нуждаем от диалог. Затова и „Юда” започва с покана за разговор. В наши дни разговорите лице в лице са все по-голяма рядкост. Младите предпочитат да пишат съобщения. А героите в книгата ми са принудени от обстоятелствата да говорят помежду си. Малко неща се случват в този роман. Трима души прекарват зимата в къща в покрайнините на Йерусалим. Те са на 25, 70 и 45 години. Един студент революционер, един саркастичен инвалид и една разочарована от мъжете жена.
- Освен това в къщата има духове…
- Да, Юда и духът на Исус участват в драмата между тримата. Освен това там бродят призраците на отхвърления баща, на починалия син. Темите са за предателството и лоялността, за идеите, които понякога изпреварват времето, за любовта, за прошката, за изгубената вяра...
- А заглавието? Откъде идва този постоянен интерес към предателите, към Юда?
- Юда на всички езици е синоним на предател, синоним на евреин. Мен от дете ме наричат предател, задето се бях сприятелил с британски войник. Като пораснах, кръстих сина си Юда (Даниел Йехуда). Защото изпитвам особена страст към една конкретна порода предатели – не онези, които прошепват информация срещу пари, а онези, които всички наоколо сочат с пръст и обвиняват за предатели, когато те в сърцето си са най-лоялни, най-предани, най-обичащи и жертвоготовни. Понякога да те нарекат предател е знак за чест – също като да те наградят с орден.
Помислете само колко много от политиците са били наричани предатели – Линкълн, когато отменя робството, Чърчил, когато слага край на британската империя, Де Гол, когато отзовава френския легион от Северна Африка, Бен Гурион, когато се съгласява на разделянето на Ерусалим, Бегин, когато евакуира целя Синай, Садат, когато дойде в Ерусалим, Горбачов, когато допусна разпадането на СССР, Шарон, когато се изтегли от Газа...
- Какво общо има това с тримата герои от книгата ви?
- Предателят понякога е човекът, който дръзва да промени света, който е готов да направи онова, за което другите не смеят и да помислят. Това ме въодушевява. Героите на книгата ми също се променят. Ние се променяме и така променяме другите. Чрез брак, приятелство, родителство, чрез работа, чрез книги. Юда също се променя. Един въпрос ме преследва през целия ми живот: защо юдеите не са признали Исус? Исус не е искал да създаде нова религия, просто да реформира съществуващата. Ходел е редовно в синагогата. А историята с Юда е крайно неправдоподобна.
Знаете ли каква е била стойността на 30-те сребърника, които е получил тогава? Нищожна сума. А Юда не е бил беден като останалите апостоли, притежавал е много земи в Кариот. Дори и да приемем, че е продал Исус за пари, защо се обесва още същата вечер? И въобще защо да предава Исус, защо да го посочва с целувка – та нали цял Ерусалим е знаел как изглежда Исус, той не се е криел, не е отричал кой е. И в последния ми роман има отговор, който е силно провокативен спрямо християнския разказ.
А именно, че понякога тъкмо този, когото наричат предател, е най-лоялният, най-обичащият и най-верният от всички. Историята на Юда е първообраз на антисемитизма, вече повече от 2000 години тя е като „Чернобил на антисемитизма”. Помислете за ренесансовите картини на Тайната вечеря. Всички ученици изглеждат като арийци, руси и синеоки. Юда седи в ъгъла, ужасно семитско чудовище с ужасен нос. Това не е нацистка карикатура, това е ренесансово изкуство, 400 години преди Гьобелс. Тук е началото на Холокоста. Всички ние сме Юди, предатели на Бог, алчни, цинични.
- И с романа си искате да поправите тази неправда?
- Юда е вярвал в Исус повече от другите. Той си е мислел: кому са от полза тези чудеса в някакви малки села. Исус трябва да извърши най-голямото чудо пред очите на целия свят в Ерусалим, когато всички телевизионни камери са насочени към Него. Нещо като ултимативно пиар мероприятие. Искал е да спаси света тук и сега. Да даде неопровержимо доказателство. Затова когато Исус умира на кръста, Юда изпада в отчаяние и се пита: какво направих, убих човека, когото обичах повече от всички други...
- Това звучи дълбоко песимистично. Един от героите ви казва: „Почти всички хора преминават през живота със затворени очи, от раждането до смъртта.”
- Героите ми често ме изненадват. Но накрая се оказва, че не всичко е било напразно. Което е повече от достатъчно за модерната литература.
Все още няма коментари