Най-големият софийски бардак бил на мястото на общината

"На улица „Московска" 33 в София, където днес се намира Столичната община, някога са работили най-скъпо платените проститутки в България. Там е бил най-големият бардак. В самия център на града, по улиците „Дондуков", „Триадица", „Сердика", „Бачо Киро”, „Искър”, „Веслец", „Екзарх Йосиф” и „Алабин”, след Освобождението набързо изникват публични домове с гръмките имена „Аполо", „Сан Стефано", „Орфеум Неапол", „Одеса", „2 февруари"… Мераклиите по тънката част имали възможност за една вечер да сменят по две-три такива заведения”, разказва историкът Симеон Геров.
 
- Преди Освобождението в София не е ли имало такива заведения?

- Имало е. В района на Лъвов мост се е намирала скандално известната махала Девичи проход, където са предлагали плът сръбски, влашки, гръцки и еврейски момичета. Имало е и арменки, унгарки, дори негърки. Българките са били само няколко. Само 3 месеца след Освобождението, на 29 юли 1878 г., общинският съвет разглежда на заседанието си прошение от жителите на Боянския квартал (днес ул. „Цар Асен”), които се оплакват от големия наплив на „публични жени” в района и молят властите да ги изгонят час по-скоро, за да не развращават младите. Общинарите намират за „неуместно и неприлично пребиваването на подобни жени из всичките квартали на града и чаршията" и определят точно мястото, където се разрешава да има такива домове. Това е т.нар. „Капанска улица" - районът на днешния булевард "Дондуков" и улиците "Веслец", "Бачо Киро" и "Искър".

Интересен документ за онова време ни е оставил чешкият историк Константин Иречек, който през 1879 г. идва в България и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. На 17 ноември с. г. той записва в дневника си: „Смешен рапорт на дългокосия доктор Шишманов, практикувал във Виена, смахнат, за ползата от публичните жени! За хумористичен вестник!"
На следващата година софийските общинари приемат специални "Привременни правила".
 
На проститутките, "общи и частни",
се забранява да се разхождат в градините,
 
да излизат навън в неприличен вид, с нескромно облекло и "на купища". Нарушенията и особено закачките с минувачи, както и всяко движение, "което докарва докачение на публичната нравственост", се наказват със затвор за жената и 20 франка глоба за стопанина й. Строго се забранява гнездата на разврата да са в съседство с училища, пансиони, черкви, джамии или пък в центъра на столицата.

Определени са и два вида публични домове: "от 1-й разряд, де милостите се продават по-горе от една рубла, и от 2-и разряд, де милостите се продават по-долу от една рубла".

Проституцията у нас за пръв път е узаконена през 1885 г., когато след Сръбско-българската война у нас нахълтват любвеобилни певачки, камериерки и келнерки. Според статистиката от онова време през 1911 г. в София вече е имало 417 вертепа, като най-големият - Централният публичен дом - е построен по идея на министър-председателя Рачо Петров. Зад Владайската река при Сточна гара и до днес стоят масивните му постройки, използвани след това за болница.

За разлика от провинцията, където публичните домове задължително били извън пределите на градовете, в София те били в самия център. Заслуга за това имал шефът на столичната санитарна служба д-р Михайлов. Той написал до общинарите следния дълбокомислен доклад: „Съдържателите на публични домове се оплакват, че търговията им върви слабо, че губят и не могат да плащат големия данък от 15 000 лева. Съдържателите са прави. Публичните домове са много далеч от града. Там съобщенията и осветлението са лоши, поради което порядъчни хора се страхуват да ги посещават.
 
Там ходят само гамените и коцкарите,
 
които не правят алъш-вериш. Предлагам да се преместят в града, но без да им се окачват фирми и червени фенери.”

По онова време публичен дом било наричано само едно легализирано заведение, което се намирало почти на края на града, източно от днешната улица „Раковски". Останалите се казвали кафе-шантани. Там хората пиели, пеели и танцували, но мъжете ходели само за едно - да се възползват от платената любов на певиците и танцьорките. По тази причина жриците на любовта били наречени „шантонерки".

Ето как ги описва известният летописец на старата ни столица Георги Каназирски - Верин в книгата си „София преди 100 години”: „Чужденците, а покрай тях и българите, особено младите офицерчета, също и някои мераклии генерали, обичаха да посещават така наречените кафе-шантани. В тоя сорт нощни кабарета, неособено големи, с по 10-15 маси и обезателно 2, 3 до 4 стаи „сепарета” се сервираше чай, кафе, бира, евксиноградско бяло вино и шампанско на твърде високи цени. В тях имаше по 10-15 певачки, дошли от Австрия, Румъния, Гърция и Сърбия. Под акомпанимента на пианото те пееха непретенциозно шаблонни песни и след това събираха парса. Парсата беше 5 или 10 стотинки. При повикване те сядаха при клиента на разговор и консумация, за която получаваха процент… Повечето от певачките се бяха установили на постоянно местожителство в София и дълги години не мислеха да я напущат.”

Два пъти в годината
 
собствениците на шантаните организирали
шествия по улиците на София,
 
за да покажат новата си „стока". Когато в бардака пристигнели нови момичета, сводниците ги натоварвали на пъстри файтони и бавно и тържествено ги показвали с музика пред гражданството. Шантонерките били нагиздени, напудрени, начервосани и се закачали с мъжете, които на тълпи излизали по улиците, за да оплакнат очите си. В това време порядъчните дами сипели от балконите люти клетви не само по адрес на „фльорците”, но и по обезумелите си съпрузи и после дни наред им опявали какви развратници са станали. Една истинска столична дама никога не минавала по улиците с публичните домове. В същото време всеки скандал в тогавашна София, свързан с тези заведения, се следял с огромен интерес и понякога седмици наред пълнел страниците на вестниците. Така например през май 1909 г. столичани лягали и ставали с в. „Вечерна поща”, който нищел с най-големи подробности
 
мистериозната смърт на една
от най-красивите софийски проститутки
Марийка Конарова
 
Макар че била сгодена за готвача на дипломатическия ни агент в Париж Димитър Станчов – 24-годишния хубавец Стойчо, в негово отсъствие палавата мома вдигала крака, като преди това пиела билки и разни хапове против забременяване. Предписвали й ги нейни клиенти доктори. Сводник на Марийка бил някой си Владо Цветков, собственик на най-модерното столично шивашко ателие, при когото тя постъпила на работа едва 16-годишна. Този Цветков я изнасилил, след което започнал да я предлага на свои познати. По-късно се установило, че той превърнал ателието си в публичен дом и по същия начин постъпвал и с други млади шивачки. В един момент обаче Марийка забременяла и за да потули скандала, чорбаджията й намерил лекар, който й дал отрова.

Невероятно голям шум се вдигнал и около загадъчната смърт на проститутката Ана Симон, унгарка, чийто труп бил намерен във водите на Марица. В хода на следствието било установено, че в нейната смърт са били замесени самият градоначалник на Пловдив Новелич, адютантът на княз Фердинанд ротмистър Бойчев и стражарят Богдан Василев. Новелич и Василев направили пълни самопризнания, като посочили ротмистъра за физически убиец на Ана Симон. Станало ясно, че няколко седмици преди престъплението княз Фердинанд преминал по пловдивските улици и зърнал красивата проститутка. Но какво било изумлението на монарха, когато тя започнала да го обижда и да свирка по него. В съда един от свидетелите казал, че чул как Бойчев се заканва: „Завчера една курва срещнала княза и му викала безобразни думи.
 
Князът се разсърди и искаше
да я застреля с револвера си,
 
но за да не става шум, упълномощи мене да свърша тая работа..."

Няколко дни по-късно адютантът на княза, стражарят и градоначалникът отишли при Ана Симон, за да я закарат при клиент в някакъв чифлик. Извън града файтонът спрял до гробищата и ротмистърът и стражарят стреляли няколко пъти в красивата унгарка. После, още докато била полужива, завързали за тялото й два тежки камъка и я хвърлили в Марица…

Процесът за убийството на Ана Симон бил следен с голям интерес не само от цялото българско общество, той намерил отзвук и в чужбина – в Пловдив пристигнали специални пратеници на големите европейски вестници.