Синът ми загина на 18 години, живея, за да помагам на хората

Тази сутрин се събудих рано. Отворих вратата. Два гълъба бяха кацнали на терасата – бял и черен. Свили гнездо там – в него имаше две яйца. Решили тук да измътят рожбите си, защото повечето време живеехме на село. Внуших си, че черното е майка ми, а бялото синът ми, може би това са техните души. Те са дошли да ме поздравят.
Минаха 22 години от внезапната загуба на единствения ми син, който загина от „топлинен удар“ на игрището в с. Посабина. Трагедията го сполетя на Малка Богородица. За да ме успокоят, колежките ми казаха: Богородица дала, Богородица взела. Синът ми беше любимец на приятелите си, пишеше стихове, пееше и свиреше на китара, играеше футбол и волейбол, танцуваше. Едва ли можете да си представите как преживяхме загубата с мъжа ми. Помъчих се да изразя мъката си в стихове по мой майчински смисъл:

Сине мой ненагледен
Всяка сутрин отварям
вратата на твоята стая
поглеждам леглото
после портрета
но тебе те няма
дали си птица в полето
или си звездица в небето
къде си, къде си, не знам!!!
Но винаги жив си
в сърцата на бедните
татко и мама
за тях вече щастие няма!

Погледнах отново на терасата, гълъбите бяха отлетели. Реших да се разходя из града. Купих от цветарския магазин 18 рози, на толкова години беше синът ни, когато загина. Тръгнах към гробищата и останах изненадана, когато пред паметника на Добрин заварих приятелите му да поднасят венец с лентичка с надпис „На Добера от приятелите му. Липсваш ни“. След като момчетата си тръгнаха, останах сама, полях цветята, помилвах снимката и тихичко си поплаках, защото мина половин година, откакто почина и баща му – на 18.06.2021 г., от коварната болест рак на дебелото черво. Останах съвсем сама, роднините ми са в Търговище и Казанлък. Бог и Богородица ми отнеха любимите мъже. Дано са се събрали в отвъдното. Мъжът ми е заровен при родителите си в село Посабина, а Добрин в град Попово, защото тук работехме и живеехме, а Добрин учеше в механотехникума.

Оставих шише с вода на гроба и тръгнах просълзена към къщи. Пътят минаваше през ромската махала. Чуваше се музика. Деца играеха футбол на улицата. Къдрокосо момиченце босо притича към контейнера за смет и взе оттам изхвърлена кукла Барби без крак и ръка. Притисна я радостно до гърдите си и хукна да я покаже на сестричката си. От ромската къща излезе млада красива жена с бебе в ръце, шестото ѝ дете. Тя ме гледаше в ръцете и очакваше, както винаги, да ѝ дам нещо за хапване. Подадох ѝ торбичка със сладкиши и я попитах как изхранва многолюдната си челяд. Каза ми, че живеят от социалните помощи и детските добавки. И добре, че живеят до гробищата, добри хора им дават храна и дрехи в памет на починалите си близки. Неочаквано някой ме дръпна за полата, беше моят любимец, 15-годишният Мариянчо, който винаги ме посещаваше по празници. „Лельо Станислава, кога ще бъде пак Коледа?“, запита ме той. Попитах го защо ми задава този въпрос. Отговорът беше, защото тогава освен бонбони, ми дават и паричка.

Мислех си за отговора на детето и неусетно стигнах до пазара. На една пейка беше седнал около 20-годишен младеж, който свиреше и пееше с акордеон песента на Емил Димитров „Моя страна, моя България“. Хората минаваха и пускаха в шапката му монети. Млада наконтена дама с кученце в едната ръка беше стиснала здраво с другата дъщеричката си, която държеше съвсем нова кукла Барби. Детето понечи да отиде към свирещия батко, но тя го дръпна бързо и се развика: „ Просяци с просяци, намерили как да изкарват пари“. Влюбена двойка на възрастта на музиканта му пусна банкнота от 5 лв. Момчето благодари и каза: „Бог да ви пази. Бъдете щастливи“.
Сълзите ми не спираха от очите ми. Мили хора, желая ви от все сърце здраве и късмет. Животът продължава, здравето с пари не се купува. Бъдете щастливи и щедри. Дано да намеря сили да продължа да живея, като помагам на хората в беда. Излях мъката си с перото.
 
Станислава Митева, с. Посабина, обл. Търговище