Няма да забравя срещите ми с Ваклуш Толев

На 27 ноември 2013 г. от този свят си отиде един духовен човек, създателят на духовното учение „Път на мъдростта“. Запознах се с него през далечната 1945 г. в Асеновград в семейството на моя близка. Бях на 15 години, осъдена, с присъда за участие в конспирация срещу народната власт от Пловдивския областен съд, изключена завинаги от пловдивските гимназии. Отидох в Асеновград с надеждата да бъда приета в асеновградската гимназия с помощ от моите близки. Уви, надеждата не се сбъдна. Но там дойде Ваклуш Толев, току-що завърнал се от фронта. Разказа за едно жестоко сражение около Крива паланка. Разказът беше много вълнуващ и емоционален.

Завърнах се в Пловдив. Не след дълго в местен вестник се раздуха една история около Ваклуш Толев. Публикувана бе фалшива снимка монтаж за Ваклуш с отрязана партизанска глава. И той опита от „прелестите“ на социалистическия рай! Беше съден, арест, затвор. Но после се доказа, че всичко е лъжа, монтаж и т. н. Беше признат за невинен.

Не знаех нищо за него, едва през 1958 г. го срещнах във влака. Аз пътувах за Първомай, а той за родното си село Поповица. Бях завършила пловдивския учителски институт и имах назначение в гимназията в село Искра. Попаднах в същото купе, в което беше Ваклуш. След кратък разговор кой за къде пътува осъзнахме, че се познаваме. „А, изключената ученичка“, каза ми той. На Поповица слезе, нямаше време да попитам с какво се занимава, къде живее. Пак след много години – аз учителствах, записах задочно „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“, моя колежка и приятелка ме покани да отидем в Стария Пловдив, където в Руската църква живеел интересен човек, умен, начетен, около него се събирали също интересни личности, работел в Пловдивската патриаршия. Отидохме, в двора на черквата имаше пристройка с две стаи. Почукахме и за моя изненада ни посрещна Ваклуш. Той се беше променил, остарял, но със същите проницателни очи. Не казахме откъде се познаваме, тогава човек не говореше за миналото си. После Ваклуш изчезна от Пловдив. Научих само, че е завършил Духовната академия. Минаха пак много години, едва след „демократичните промени“ се срещнахме. Той дойде в Пловдив на сбирка в „Синята къща“ заедно със съпругата си Димитрия и дъщеря си Жаклин. Тогава представи списанието си „Нур“ (светлина), говори увлекателно, имаше много хора. След това идваше периодично в Пловдив. Една среща в бившето кино „Христо Ботев“ ме впечатли – в словото си каза мисълта „Няма зло, има нееволюирало добро“. Говори и за „пътя на мъдростта“. Винаги ходехме, когато идваше да представя книгите си в Пловдив. При последното си идване представи „Томче поезия“. Приближих се за автограф и му казах: Ваклуш, зная те като философ мислител, но като поет никога. Той се усмихна и каза, че има повече от 200 стихотворения и това е била неговата „съкровена тайна“.

Присъствах на погребението на Ваклуш в София в църквата „Света неделя“, която беше препълнена. Погребението беше тържествено. Благодаря на Жаклин, че ни покани на възпоменанието за 40-ия ден, което се състоя в Пловдив в старинната църква „Света неделя“. Разбрахме от нея, че част от праха му ще бъде разпръсната в Родопите, Пампорово, където обичаше да ходи и водеше своите последователи.

Ваклуш Толев беше духовен човек, мислител, различен, не всеки го разбираше, но беше достоен човек, който живя достойно. Той беше явление за България.
 
Росица Николова, на 89 години, бивша преподавателка по литература, Пловдив