Големият Константин Кисимов всеки ден се покланяше пред гроба на Вазов  

Нека да започнем от монумента на Шипка – паметникът на свободата. То­ва бе най-хубавият паметник още в детското ми съзнание, защото съм ро­ден почти в подножието му. В града с богати възрожденски традиции – Габ­рово, и като невръстно дете с родителите си съм свидетел на Освещаване­то на гранитния монумент през далечната 1934 г. в присъствието на цар Борис III.

Монументът е бил свидетел на доста превратности в новата българска история и когато човек застане в подножието му и уредникът на музея пусне на остарелия високоговорител магнетофонен запис с Вазовото „Опълченците на Шипка“ в проникновеното изпълнение на незабравимия Константин Кисимов, едва ли ще удържиш сълзите си. Впрочем помните ли бай Косьо Кисимов, чийто кумир бе певецът на българската свобода Иван Вазов? Ще споделя само няколко момента, свързани с неговата необикновена личност, на които съм бил свидетел. Единият от тях е чародейното му изпълнение на ролята на Странджата – емблематична роля на неговия живот в „Хъшове“, а театралната зала онемяваше. Ами слепият Колчо от филма „Под игото“ в негово изпълнение?

Кооперацията, в която живееше народният артист Константин Кисимов, е на ул.„Московска“ (до входа на сградата има негова паметна плоча), срещу катедралата „Св. Александър Невски“ и в близост до древната базилика „Света София“. Някъде по средата между храма и жилището му се намира гробът на Иван Вазов в малка градинка. През студентските си години имах невероятния шанс да присъствам на едно свещенодействие: когато бай Косьо излезеше от жилището си и тръгне­ше към Народния театър, отиваше до гроба на народния поет, падаше на ко­лене пред него и с наведена глава стоеше около две минути, след което продължаваше пътя си. Нищо не можеше да смути този съкровен негов ритуал.

В неделни дни ходеше на Витоша сам, преметнал през ръка пясъчнобежов шлифер, а вечер, завръщайки се от планината, се отбиваше в Народния те­атър. Обикновено биваха изминали 15-20 минути от началото на представлението, в тишината той опираше гръб на стената, отправил поглед към сцена­та, и с интерес гледаше играта на младите си колеги.

Не се задържаше в София, обикаляше надлъж и шир България и разнася­ше Вазовото слово по села и градове, по военни поделения, трудовашки строежи и гранични застави...
 
Костадин Чобанов, основател и почетен председател на Клуб „Юнеско“-Варна